ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Адаптация

Адаптация
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Тази статия разказва за социалистическата практика на адаптация в държавните български ясли и детски градини, която мирише като тютюна на Сталин, когато издиша от лулата си с намерение да прати някого в концентрационен лагер, и е останала неоспорена от отговорните институции в годините след 89-а. Следващите редове не представляват оценка за българските ясли и детски градини като цяло – тя трябва да се направи в друг подробен анализ и по други педагогически критерии, факти и категории. Повествованието, разказващо за първите дни на адаптация в столична детска градина, може да ви се стори на моменти пресилено, докато не станете и вие като мен – една майка.

Навън е минус 17 градуса – една утрин с цвят на повърнато малеби в нюанса, който колористите използват в киното, когато сюжетът е вкопчен в престъпление. И то голямо! Някакво куче или скелетът му се зъби срещу ни до кофата за боклук, докато дъвче огромен парцал, по-точно „пижама” – забелязва момченцето ми – и с акъла на 2-годишно дете започва да се чуди смешно ли е, че кучето яде пижама, или е тъжно? И защо се зъби, след като пък си е намерило пижама? Или пък всъщност се усмихва?

Зъбенето и усмивките толкова си приличат, особено когато е студено. И аз какво да му обясня в това мъчно развиделяване, когато гърдите ми са вече пълни с дим, черен като печка с кюнец, и аз поглъщам този дим с уста, а не с нос, сякаш за да запазя носоглътката си за по-фини преживявания по-нататък, когато всичко свърши. Дори за миг забравяме какво ни очаква – да се разделим за първи път от две години и половина насам за повече от час!

Но диалектът на един баща съсипва съвършенството на мъглата и тя става толкова прозрачна, като очилата на Вежди Рашидов, когато се навежда, за да боцне иглата на медала в ревера на някого, чиято култура е съмнителна като миризмата и боята в „хамбургски” салам. Между другото, роденият в Хамбург пацифист Карл фон Осицки казал, че „не можем да искаме от света да е съзнателен, ако собственото ни съзнание отдавна спи”. Затова непременно се събуждам. 

Директорката кръжи наоколо като съветска подводница и без да проговори, откопчава като белезници свитите в юмруци ръчички на новите деца от краката на майките им.
Наоколо съоръженията по площадките на градината са абсолютно същите, каквито бяха по времето на комунизма – железа, насред които трябва да си орел в сърцето като Роза Люксембург и Карл Либкнехт, за да изпиташ удоволствие, когато те мушкат по гърба. Виждам същия спрял железен влак – метафора за България. Най-после отварям вратата на детската градина. За първи път след моето детство влизам отново в същото антре, блъска ме същата миризма на супа топчета и пак почвам да си представям онова малеби, което трепереше оранжево в самото себе си като реформатор пред Бойко Борисов. Ах, как мразеше моето другарче, което сега е в Америка, да яде това малеби, но другарките й опъваха ушите и я заплашваха, че ще й го изсипят във врата. И тя наистина се чувстваше така, сякаш във врата й са свили гнездо фъшкии. Поне да бяха змии. Отплесвам се, но спомените ме зашеметяват и аз им се отдавам.

В очите на моето дете започва да се надига някаква жалост, която бързо преминава в страх, а накрая той се освобождава в неистов рев, когато му слагаме със съпруга ми пантофи. Около мен има и други ревящи деца, а някои хлипат само в ухото на майките си. Те пък пазят тишина и усещат, че е нередно да подхранват скръб по яката на палтото си. А моето дете вече е лилаво, после пак става червено – президент на скръбта насред място, в което всички служат на практиката. Но за тази тежка дама на навика малко по-късно.

Кой казваше, че не обича учителите, „защото са като кучетата с бълхите, всеки път със знанието пренасят и своите грешки и заблуди”? Но да утешим сега детето ни. То е двуезично – плаче и нарежда на езика на предците ми, някога вражески език, който беше опасно да се говори на публични места и му се отдавахме вкъщи тайно. Пускахме чешмата да тече, за да не ни чуват съседите, и тя почваше да храчи първо ръждива вода, после топла с миризма на тежки метали и запарени ботуши, ставаше хладка и накрая малко по-студена с вкус на умрели бели гълъби, сгромолясали се от монумента „Знаме на мира”. Ах, как сладко пеят камбаните за наивниците!

Виждам наоколо физиономии от предишни десетилетия – отвън някогашната счетоводителка размотава срещу студа дървена метла на полуработен ден. Чувам гласа на „другарката” и камбаните от „Знаме на мира” пак отекват в душата ми, когато тя се опитва да откопчи момченцето ни от обятията ми, които стават все по-дълбоки и неистови: хем ги отпускам, хем ги затягам. Опитвам се да се разсея с кинематографичен спомен за Мерил Стрийп на влаковата гара от „Избора на Софи”, когато трябваше да избере едно от децата си, което да бъде изпратено в лагер, „наранявайки колената си в бетонната платформа, така силно притискайки децата си към себе си, че й се струвало, че тяхната плът трябва да се слее с нейната плът, независимо от дрехите между тях”.

Директорката кръжи наоколо като съветска подводница и без да проговори, откопчава като белезници свитите в юмруци ръчички на новите деца от краката на майките им и ги повежда към стълбите нагоре – демаркационната линия, която разделя родителя от заведението и детето. От собственото му дете! А моето става все по-червено от шок и ужас, когато директорката се връща обратно като лешояд, този път към нас, и е решена да довърши своята „День победы”. Не, не искам да го давам, не по този начин! Утешавам го на нашия език и госпожите се мръщят: двуезичното дете е навлек с излишни езикови умения, които трябва да се неутрализират като киселини в стомаха, за да изпълнява безпогрешно няколко команди: „Стани!”, „Легни!”, „Яж!”. Колко време ще му отнеме да ги научи?