Общество

Българското образование: За пътя и смисъла

Образованието на моите деца не може и не трябва да служи за попълване на редове в бележника, за “покрит” материал и "доволна" госпожа.

Българското образование: За пътя и смисъла

Имам дъщеря в четвърти клас и син, на който му предстои училище след няколко години. Мога да говоря само от позицията на този опит. Макар че и това е самостоятелно изречение, защото говорим за две съвсем различни деца и знам, че това, което сега  е валидно за дъщеря ми, най-вероятно няма да има същата стойност след години за сина ми. И все пак ето моите общовалидни истини и отговорите, до които стигах във времето:

За целта на образованието

Образованието на моите деца не може и не трябва да служи за попълване на редове в бележника, за седмични и месечни количествени справки, за “покрит” материал и "доволна" госпожа.

Образоването на моите деца има за цел да ги направи грамотни. И както искате го приемайте, но дори фактът, че есемесите, които пише дъщеря ми, са на кирилица – са стъпка към тази грамотност. Възмутително за някого, но валидно за мен. Защото виртуалният свят е техният свят и колкото повече го отричаме, толкова повече ги губим. Така даваме път и на неграмотността. Тя, сама по себе си, е обидна.

Процесът на образование на моите деца има за цел да им разкаже за света – от хан Аспарух през Стара планина до Черно море и D-Day.

За смисъла

В ежедневните ми битки с “образованието” стигнах и до следните други заключения:

Очакванията към образованието у нас се движат в двете крайности: или няма никакви очаквания (което е бич за нашето бъдеще) или всичко, което се “произвежда” в училище, се вкарва в количествени сметки под формата на списъци с 10-те, 100-те или 1000-те най-добри училища / съответно най-недобри училища. Втората тенденция е особено силна. Имаме традиции в съставянето на списъци и класирания, както и в порочните им “предци” – частни учители в класовете с матури.

С две думи, истинският процес на научаване е подменен от много рано и на смисъла му е дадена друга посока.

В ранните години в училище децата нямат възможност спокойно да научават. Ако те самите не го знаят, то ние – родителите – знаем, че ги чакат матури/изпити и започваме една ненавременна “подготовка” под формата на натиск (съзнателен или несъзнателен). Те никога повече не се “отпускат”.  Училището като учене става бреме.

Тук искам да уточня две неща:

1) Знам, че животът сам по себе си е изпит, класиране, “доказване” – но всеки от нас има право да вложи собствен смисъл в тези думи.

2) Никога не съм имала очакване децата ми да харесват училището. Не знам откъде дори идва тази дискусия. Училището е работа. Има дни, в които го харесваш и такива, в които – не. Има хора, с които се срещаш в училище и ги харесваш и такива, които – не.

За отрицанието

Училището е задължение и у всеки човек има естествен порив (в различно количество) към отрицание на задълженията. Причините могат да бъдат всякакви.

Колко от нас си спомнят първия ден на дететo си в детската градина? Бас държа, че 90% от децата са били разстроени и ревящи. Същото е и с децата в училищна възраст, само че те вече са пречупени от модела на  възрастните и просто не плачат. Това не значи, че са “невероятно щастливи”. Ако разбираме защо децата не харесват училището (в смисъла му на задължение) да уважим това и да обясним процеса на живота, развитието на човека и приемането на ролите и задълженията. Това е особено важно в началните класове.

[[quote:0]]

За първи път това лято дъщеря ми каза в средата на август, че иска вече да е на училище. Това, което родителите разбират обикновено, е: детето е ученолюбиво. Това, което детето има предвид е: искам да се видя с приятелите си. Така се връщам отново към аргументите за харесването и нехаресването. Всеки има причини и никоя от тях не е маловажна, стига да спрем да виждаме само родителските причини.


 

За нужните промени

И така, моето мнение е, че промените в образованието трябва да започнат с промени в нашите очаквания:

  • Образованието е първо път и после цел
  • Образованието не е цифра или поне не бива да бъде в ранните години в училище
  • Участниците в образованието са индивидуални личности – едни обичат буквите, други - цифрите, трети - боите. Образованието не трябва да потиска възможностите за развитие на индивидуалните им способности и да ги определя като общ и индивидиален бал с периодичност от 3-4 години.

За учебниците

По отношение на учебниците: стъпвайки с единия крак на широкоразпространеното мнение, че учебниците в България “не струват” и трябва да се пренапишат и с другия крак на четиригодишния си опит като родител на ученик, не мога да се съглася напълно. Дотук учебниците от предучилищна до трети клас включително показват логика и връзка по между си. Една тема (било природна, историческа, лингвистична или друга) е представена ограничено в първата година (от своето появяване в учебната програма) и всяка следваща година е допълвана с  “още малко информация”. Това за мен е важно, доколкото децата постепенно допълват знанието си.

Аргументите ми за пренаписване са, предполагам, същите като на повечето родители: езикът е остарял, на безброй много места неадекватен; учебниците са пълни с теми, които нямат никакво място в конкретиката на живота в съответната възраст/клас; обемът на материала като цяло трябва да бъде ревизиран; учебниците не правят връзка с живота на децата, така че те да могат лесно да разберат явление или събитие. Не на последно място и на фона на развитието на графичния дизайн (предаването на обем информация в удобна и естетична форма!) в днешно време – нашите учебници са изключително неатрактивни. [[more]] И накрая

Учители, родители, сгради, униформи, брой деца в клас, тебешири, дигитални дъски, презентации – много са съставните части на образованието. Мнението ми не е анализ, но е родено от живота на мислещ човек. Не знам дали чудесните световни примери, ако ги вземем наготово, ще свършат работа. Вярвам в географските и културни различия. Както вярвам, че бихме се справили чудесно, ако се заемем сериозно, а не мандатно: политиците в четирите си години, а родителите – в годините на “кандидатстване”.