Чудите се какво общо би могло да има между тези неща, нали? И аз не съм подозирала, че могат да се поберат в 10-минутен разговор. И то с 4-годишен човек.[[more]]Преди години преподавах спортни танци, след това спрях и в съзнанието ми замръзна споменът за залата, пълна с танцуващи деца. Днес заведох сина си на тренировка по танци при същите тези деца и умът ми не можеше да възприеме, че онова малко момченце, което някога учех как да танцува самба, днес е красив млад мъж. И днес учеше моя син да танцува самба. Май за първи път си дадох сметка, че са минали 12 години, откакто се сбогувах с танцовата зала.
След тренировката в колата слушах сина ми, който възторжено ми обясняваше за самбата.
– Знаеш ли мамо, самбата е един танц, където стъпваш напред-назад и се клатиш.
– Знам, знам, аз нали съм танцувала...
– Не бе, мамо, не знаеш. Този танц днес го учихме – и стъпваш напред, и назад...
– Хубаво де, ти днес го научи, но аз ехеее преди колко време съм го танцувала. И аз ги знам тези стъпки.
Мълчание... След това – фрас!
– Не, не ги знаеш. Никога не съм те виждал да ги танцуваш!
Факт. Не ме е виждал. Желязна логика.
– Но знаеш ли, мамо, не се натъжавай, аз ще те науча. Баткото ми показа как и аз ще покажа на теб.
Чувствам се недооценена.
– Виж сега, маменце, ти знаеш ли, че преди години, когато този батко беше дете, аз съм го учила на самба – така както той те учи теб днес.
Пак мълчание. Страх ме е вече какво ще последва. Не закъсня.
– Мамооо! – плачещ простена Дарко. – Мамо, ти толкова ли си стара?!
Еййй, добре че бях спряла на светофар!
– Стара?! Защо да съм стара? Това пък сега откъде дойде?
– Ами щом си била голяма, когато баткото е бил дете, а той сега е голям, значи ти си стара.
След което Дарко избухна в силен плач. Какво ставаше, по дяволите?!
– Ехо, стана ти мъчно, обаче не разбрах какво стана. Обясни ми.
А отзад се чува само хлипане.
– Мамо, не искам да умираш...
– Защо мислиш, че ще умирам, защото съм стара ли?
– Дааа – ревът става все по-неутешим.
– И плачеш, защото те е страх, че ще умра?
– Дааа...
Такааа... Знаех, че ще дойде момент да си говорим за смъртта, но не и че ще бъде след урок по танци, насред задръстване. Осъзнавам, че това, което сега ще кажа, е важно. Страхът от смъртта е нещо, което предопределя толкова много наши мисли, чувства, страхове, действия и бездействия. Вкоренил се е във всяка наша мисъл, осъзнато или не.
– Дарко, знаеш ли, повечето хора ги е страх от смъртта. Това е нормално, човешко е. Мисля, че и мен ме беше страх, когато бях дете.
– А сега?
– Сега не ме е страх. Сега вярвам, че умирането е само началото, а не краят.
– Но аз искам да си винаги моя майкааа...
– О, това мога да ти обещая. Дори и да умра, пак ще бъде твоя майка.
– Но няма да те има.
– Ако умра, което, повярвай ми, хич не мисля да правя скоро, ще се родя отново в нещо друго и пак ще бъда с теб. Ще се превърна във вятър, в дъжда, в цвете или пък в котка... (Сигурна съм, че ще се преродя в котка.)
– Уааа! – детето вече плаче неутешимо.
– Ехооо, какво се случва? Какво усещаш?
– Не искам да имам майка коткааа! Котките пишкат навсякъде и миришат!
Сега пък и претенции.
– Добре, специално за теб ще се преродя в куче.
Плачът спря. Все едно спря кранът със сълзите. Когато проговори, тонът му беше делови.
– Не, и куче не ми харесва. Можеш ли да се превърнеш в рибка? Те само си плуват и не ме дразнят.
Страхотно. Рибка в аквариум. Вече ме хвана страх от смъртта при тази перспектива.
– Добре, добре, разбрахме се. Ще се преродя в рибка.
Вече определено искам да сменим разговора.
– Ама да си червена!
– Добре, червена. Само исках да ти кажа, че много те обичам...
– Пишка ми се. Карай по-бързо.
Прекрасно, пишка му се. А аз се виждам като гупа. Стара червена гупа.
– Интересно си поговорихме – продумвам най-после аз.
– Аха. Това е, защото съм умен.
– Аха.
– И ще стана още по-умен. Защото ще гледам мач!
– А?
– Тати е умен, нали?
– Да, много е умен. И?
– Той е умен и той много гледа мачове. Значи като гледаш мач, ставаш умен. И аз ще гледам мачове вече. А ти никога не гледаш...
Дотук бях с този разговор. Стара, глупава червена гупа.
