Яна, снахичката, ме подпитва за раждането. Младо момиче, любопитно й е. И аз едно време си умирах да разпитвам. Чували ли сте как момчетата от моето поколение говорят за казармата? Със смесени чувства на гордост и облекчение. Гордост, че са оцелели, и облекчение, че е приключило веднъж завинаги. Точно по същия начин ние, жените, разказваме за раждането. Е, точно си отварям устата и ми хрумва, че може да я изплаша. Преглъщам и лаконично приключвам темата с едно изречение:
– Не е толкова страшно, колкото изглежда.
Теодор, най-големият ми син, се обажда:
– Да бе, да, не е страшно. Като не е страшно, защо всеки път оставяш прощални писма?
Яна ме гледа въпросително. [[quote:0]] Вярно е, мило момиче. Преди всяко раждане пиша по едно малко писъмце на Ванката и момчетата, на всекиго отделно. Ей така, за всеки случай, застраховка един вид. Да си имат последна дума от мен, ако нещо се случи. Неслучайно казват старите жени, че родилката е с единия крак в гроба. Не ни е дадено да си раждаме лесно децата. Да, естествено е, природно е, всички го правят. Но да умреш, също е естествено и природно. И също всички го правят. Колкото и да е естествено, това не го прави по-леко. Нито по-безопасно. А как боли, господи, как боли…
Като раждах Теди, помня четири часа болки, болки. Не си го представяй като по филмите. Да си легнеш в белите чаршафи и около теб се суетят акушерки, лекари, мъжът ти те снима с камерата и диша дълбоко с теб. Не е така. Кърваво е, унизително е. Може да повърнеш от напъни. Може и да се напишкаш или друго. Страшно е. Място не можеш да си намериш от болки и ставаш, обикаляш из залата. Ако някоя акушерка ти даде добър съвет, слушаш и опитваш, дано свърши по-бързо. На мен ми казаха да клякам при всяка контракция, за да се получи бързо разкритие. И аз кляках. С 90-те си килограма и огромния корем, с раздърпаната нощница, която ми дадоха от болницата, хващах се за рамката на леглото и кляках. Сигурно хиляда клека съм направила. Вдигаш нощницата до кръста да не я намокриш още повече и клякаш. Исках да пищя, но не смеех. Стискам зъби, гърлото ми се стегнало от унижение, от болка, от страх. По едно време вече в повече ми дойде и питам акушерката (учтива, аз винаги съм учтива):
– Извинявайте, но моля ви се да ми кажете още много ли остава?
А жената се нагледала на такива като мен и ми се смее насреща:
– Ти сама ще разбереш колко. Когато толкова те заболи, че вече мислиш, че умираш… значи малко остава.
Права беше. А знаеш ли какво ми каза на другия ден? Че било леко раждане.
Яна е пребледняла.
– И ти как се нави после още три пъти?
Този въпрос вече е лесен. Какво да й кажа освен истината? [[more]] От любов, момиче, от любов. Пишех си прощалните писма и отивах като осъдена в болницата. И си поплаквах в стаята преди всяко раждане. Тайничко, да не ми се смеят сестрите, че нали уж съм опитна родилка. Плача и се моля всичко да е наред. Най-напред с бебето, че докато не го видиш, сърцето ти е свито на топка. И ако може, и аз да съм жива и здрава, за да си го отгледам, и него, и другите.
Всичко е от любов, момиче. От любов сме съгласни да се подуем, да се обезобразим, да се разкъсаме, да ни нарежат и закърпят. Ако се наложи и да умрем. От любов жените са готови на всичко. И ако не могат да родят, земята ще изровят, но ще си имат свое детенце и ще си го отгледат. Само от любов. Защото любовта е по-силна от инстинкта ни да оцелеем. Да, страшно е раждането, и грозно, и опасно. И също така е естествено и красиво, и велико. По-силно е от живота. По-силно е и от смъртта. А после лошото го забравяш. Само любовта остава.
Яна ме гледа онемяла, а очите й са пълни със сълзи като моите. Разбрала ме е.
Автор: Мария Пеева
Мария е филмов преводач, блогър, майка на четирима сина и горда собственичка на две великолепни хъскита и котарак на име Фройд. Накратко, щастливо-отчаяна или отчаяно-щастлива работеща домакиня. Повече от нея можете да откриете в блога й Mama Ninja.
