Два кратки разказа за кураж тази седмица.
Дъщеря ми е на девет и разговаря за спомените си с нейна приятелка... “И на сутринта станах, и на масата имаше нещо голямо, покрито с празнична хартия. Като я махнах, отдолу чудо! Аквариум с рибки. Помниш ли, мамо?”
Дали помня?! Бременна с второто ни дете хвърча из града, за да купя аквариум, чета бърз наръчник за отглеждане на рибки (интересува ме най-вече главата за най-издръжливите), нося го четири етажа, пълня го с вода и инсталирам филтри и чудеса. Помня, и още как! Но колко е хубаво, че и тя си спомня. Имало е смисъл![[more]]Десетки пъти на ден малкият ми син възкликва с “какво”, а аз го заменям лекичко с “моля”. Засега имам краткосрочни успехи – ще рече, че се е случвало той да повторил мисълта си с думата “моля”, а не с “какво”. Но пък при сестра му няма да чуеш “какво”. Нито веднъж. Нейният автоматизъм е “моля”. И там отне години с тих тон, но постоянно.
Това ми дава кураж, че има смисъл. Чуват дори когато изглеждат глухи. И виждат, дори когато са с очила.
