ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Колко добре познаваме децата си?

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Имам три деца на различни възрасти, от различни полове и с различни занимания. Те ежедневно се изправят пред проблемни ситуации, някои от които споделят с мен или с баща си, други смятат за важни само сред приятелите си, а трети – таят дълбоко в себе си, защото изпитват срам, гняв или обида.

Опитвам се да се интересувам от това, което ги вълнува, а това става все по-невъзможно, защото децата от най-новото поколение са все по-малко активни в игрите навън, но за сметка на това са все по-информирани и дигитално грамотни. 

Вярвам, че да съм близка с децата си е начинът, по който ще им помогна при ежедневните проблеми. Сигурна съм, че когато ги предразположа да говорят за това, което ги тормози, те се чувстват по-добре. Но също така си давам сметка, че често нямам време за разкази за онова лошо момче, което е смачкало красивата картонена кукла на голямата ми дъщеря. Или за отмъстителната съученичка, която настройва момичетата от класа срещу сина ми. Но пък имам време да мрънкам на мъжа ми за онази кариеристка, която заради имперските си амбиции почти е унищожила проект, по който работя вече два месеца. 

Защо този двоен стандарт? Защо често игнорирам емоционалния свят на децата си, погълната от собствените си не по-значими проблеми? Дали е честно да съм винаги бързаща, нервна и уморена? Дори и сега, докато пиша тези редове, дъщеря ми ме прекъсва непрекъснато, а аз се опитвам да овладея нервите си, без да повишавам тон. Давам си сметка, че все по-често губя търпение, често ставам сприхава, притисната от срокове и тонове работа в края на лятото, а ми се иска да имам повече време за децата и подготовката им за първия учебен ден. Но защо все не ми се получава и все по-често крещя? 

И още ...

Иглика е едно почти пораснало момиче, което е влюбено в големия град и китните му дворчета. Израснала е в София с много приятели, мирис на липа и срещи в парка. Не престава да вижда по улиците познати лица, които ѝ припомнят за неспирните приключения в града и околностите му. В момента дели живота си между Загреб и София, като не пропуска и лятото на морето. Навсякъде се чувства доб...