В рамките на инициативата “Майка навреме”, която подкрепяме безрезервно, ви представяме поредица материали, в които ще ви разкажем за възможностите на женското тяло и на съвременната медицина, така че да можете да вземете най-доброто решение за себе си и за своето бъдещо дете. Ще ви разкажем и няколко лични истории. Вярваме, че така помагаме на българските жени да направят информиран избор по отношение на майчинството и рисковете от неговото отлагане.
Здравейте, аз съм Лора, на 36 години, а това е моята история.
През 2002 г. сключих брак с моя съпруг. Бяхме решили да изчакаме, преди да имаме дете, поне за известно време. Никой от нас не подозираше с какво предстоеше да се сблъскаме. Когато дойде моментът, в който поискахме да имаме бебе, това така и не се получаваше!
Имах перфектен цикъл – на 28 дни, никакви оплаквания, само че бременност така и не настъпваше. Реших да отида на гинеколог; просто имах странното усещане, че нещо не е наред. Направиха ми изследвания, проследиха ми овулацията – всичко беше добре. Казаха, че няма повод за притеснение и че ако до година и половина не забременея, тогава трябва да потърся лекарска помощ. Въпреки тези думи аз не бях спокойна.
Започна едно ходене по доктори, отново изследвания, прегледи... страх от неизвестното. Само една жена, тръгнала по този път, знае колко много са изследванията, докато се стигне до същинската причина да не се появява бебе! Така след дълго лутане попаднах на лекар, който откри защо не забременявам. Оказа се, че имам ендометриоза.
Последва лапароскопия, при която и от двата ми яйчника бяха отстранени кисти! След операцията докторът ми каза, че ще мога да забременея, но първо ще трябва да проведа шестмесечно лечение с инжекции, които спират цикъла. Започнах с инжекциите. Беше адски неприятно – все едно си в менопауза! Минаха шестте месеца, приключих лечението и веднага забременях, но уви, щастието ни беше за кратко. Последва аборт. След като физически и емоционално се възстанових, продължих напред с борбата за дете. Не след дълго отново забременях, но за съжаление отново всичко приключи без успех.[[quote:0]]Изпаднах в страшна депресия. Започнах да се самообвинявам, да търся причини, да задавам въпроси защо ми се случва всичко това... Времето минаваше. Отидох в нова клиника (поредната). Последва серия от прегледи и се взе решение за инвитро.
Започнах стимулация с инжекции; при пункцията (ваденето на яйцеклетки) извадиха само три. Оказа се, че яйчниците ми не са реагирали добре на стимулацията. Оплодиха се две. Последва трансфер на ембрионите, но за жалост резултатът беше отрицателен!
След време отново направих още един стимулиран опит, при който не стигнах до пункция. Това толкова ме събори, че не мога да опиша с думи поредното разочарование... Добре че беше семейството ми, което ме подкрепяше през цялото това време. Те бяха свидетели на всичко и по всякакъв начин ме насърчаваха да се изправя и да продължа да се боря. Казвам “боря”, защото това наистина се оказа една голяма БОРБА!
След като се разочаровах за пореден път, реших, че мое право е да потърся още едно мнение от специалист. Така съдбата ме срещна с моя доктор. След прегледа и няколко изследвания последва терапия с медикаменти. Лекарят ме посъветва да не правим повече хормонални стимулации, тъй като функцията на яйчниците ми беше нарушена вследствие на ендометриозата.
Яйчниците ми не произвеждаха достатъчно качествени яйцеклетки както преди! Най-правилното според доктора в този случай беше да се извадят яйцеклетки на естествен цикъл (процедура, която не изисква стимулации). Така в продължение на една година събирахме яйцеклетки, които се оплождаха, а ембриончетата замразявахме. Не всеки месец вадехме яйцеклетка с нужното качество.
Важното е, че аз бях спокойна. След поредица от пункции вече имах моите ембриони и беше време да пристъпим към трансфер. Дните след него минаваха и дойде моментът, в който трябваше да направя кръвен тест за бременност. За щастие резултатът беше положителен, но уви, установи се извънматочна бременност. Последва втора лапароскопска операция и аборт.[[more]]След възстановяването си пристъпих към втори тур по събирането на яйцеклетки, съответно замразяване на ембриони и накрая трансфер.
И... беше Великден. Точно на този ден трябваше да си направя теста – и познайте, аз бях бременна! На този голям празник аз разбрах най-благата вест! Бях много щастлива. Не знам защо, но винаги преди това, когато съм разговаряла с майка си, сестра си, съпруга си, съм споделяла с тях усещането, че ще имам момче. Така и стана!
Моят син се роди на един прекрасен празник – Богоявление. Няма такова щастие! След дългата ми борба, продължила близо 11 години и всички несполуки, след които се изправях и продължавах напред, не се отказах и успях да осъществя най-голямата си мечта. Мечта, която в момента държа в ръцете си!
