Ще ги познаете по местоимението „ние“. Те често казват: „Ние днес не ходихме на училище“, „Ние сме болни“, „Ние имаме ужасно трудно домашно за утре“, „Ние се записахме на футбол”.
Така говорят родителите, които имат големи трудности да мислят за детето си като за отделна личност, а действията им са насочени към опекунство и свръхпротекция. Това са родителите на децата „мишки” – онези деца, с чиито желания никога не се съобразяват, които развиват поведение на зависимост от възрастните и които предпочитат да се скрият в някоя дупка, но не и да се покажат пред света.
Психолозите наричат това родителско поведение „отношение към обект”. В какво се състои то? Родителите смятат, че детето е нещо, за което те трябва да се грижат, и не допускат нито за миг, че то може да знае кое е най-доброто за него. Те вярват, че знаят кое радва детето им, кое го натъжава, какво харесва, коя е най-добрата храна за него, в какво училище е най-добре да учи, кои са децата, с които може да стане най-добър приятел, и т.н. Списъкът може да бъде безкрайно дълъг, а примерите – много. Ето три:
5-годишно дете отказва да закуси с това, което майка му предлага. То казва: „Мразя да ям яйца, не искам дори да опитам, а как ще изям цели две?”. Майката отговаря: „Ще изядеш и двете веднага!”. „Но защо? Аз мисля, че яйцата са гадни на вкус.” „Защото аз казвам така и точка!”
Какво чува детето? „Моите решения са единствено верни за теб и ти не си достатъчно голям да преценяваш.”
Какво може да си мисли майката? „Ако не яде достатъчно протеини, може да се разболее, може да не се развие нормално, може да не порасне достатъчно. Полезната храна е задължителна и малко насилие не вреди, щом е за доброто на детето.” [[quote:1]]4-годишно момиченце разглежда рокличка в магазин за дрехи. Харесва си една, на която има картинка на героините Анна и Елза от „Замръзналото кралство”. На настояването „искам тази, искам тази” майката грубо я връща с думите: „Синьо-зелените цветове не са модерни сега, а и не ти отиват. Ще вземем ето тази в розово и бяло.”
Какво чува детето? „Ти нямаш право да избираш. Аз знам по-добре кое е подходящо за теб.”
Какво може да си мисли майката? „Тя е толкова бледа, тези цветове не й отиват. Ако изглежда невзрачна, децата няма да я харесват и няма да я избират за приятелка. Трябва отсега да я науча как да се харесва и да бъде приемана.”
В книжарницата момче на 7 години хваща книжка за измисления комикс персонаж Хълк с думите „искам да ми купиш тази книжка, много харесвам как Хълк се храни с планети”. Отговорът: „Не може, фантастиката е за по-големи деца. За твоята възраст е подходяща ето тази, в която няма измишльотини.”
Какво чува детето? „Малък си, не можеш да решаваш сам.”
Какво може да си мисли майката? „Ако му взема тази книга, сигурно ще се научи на агресия, ще започне да фантазира и няма да има връзка с реалността. В тези опасни времена това може да се отложи.”
Тези поведения се разпознават лесно и всеки родител понякога е залитал към тях. С какво вредим?
Когато детето не е зачитано в желанията си, то най-вероятно ще се затвори в мишата си дупка, няма да изявява желанията си, ще е вяло и умърлушено, а в дългосрочен план е възможно да стане потиснат възрастен. На такова дете лесно може да се лепне етикета „мързеливо”, а истината е, че то просто не знае какво да прави със себе си, когато наоколо няма майка или баща, които да мислят вместо него.
Как да постъпим? На думи е лесно, на практика отнема време, но винаги се започва с осъзнаването, че детето не е обект, не е неодушевен предмет, а субект, и като такъв има право на собствени желания и разбирания за живота си. Най-трудното е да ги зачетем истински и с разбиране. Както бихме зачели сами себе си, ако ни предложат сурови стриди с лимонов сок, които мърдат, и ги откажем. Или ако ни почерпят с пържени хлебарки, както правят в Азия, и ние погнусено отвърнем очи. Вероятно ще сме категорични, че няма сила, която да ни задължи да ядем тези храни, дори ако знаем, че са много полезни, че съдържат протеини и че са част от ежедневното хранене на хората от друг край на света.
Наградата за опитите, усилията и малките стъпки по посока на това да се поставим на мястото на децата си, да зачетем избора им, да подкрепим вкусовете им във всеки смисъл, ще е тяхната увереност в бъдеще.
Проблеми и трудности в емоционалното развитие на децата се появяват и ако те са отглеждани като царе. Позицията на всемогъщество, в която децата могат да останат по-дълго, отколкото е необходимо, се случва отново заради родителските тревоги и страхове за детето.
Ще познаете тези деца по начина, по който се държат с родителите си. Те са безмилостни малки чудовища, които нареждат, тропат с крак, викат, дърпат и дори удрят, за да получат каквото са си наумили. И винаги го получават. Те доминират в семейството.
Ето един пример за поведение на момиченце към баща му в кварталната градинка. То казва: „Донеси ми вода” (бащата носи), „Съблечи ме, топло ми е” (бащата изпълнява), „Облечи ме, студено ми е”, „Купи ми вода”. Момиченцето излива водата и пак праща баща си за нова бутилка. Следва: „Ела да си играем на пързалката” (бащата отива), „Сега се качи да се пуснем”. Бащата неловко се оглежда, опитва се да каже, че е голям за пързалката, но малката настоява и той се спуска. Момиченцето гледа едновременно изплашено и доволно. [[quote:0]]Къде се подхлъзваме, за да позволим това?
Вината на родителя в случая е, че той съзнавано или несъзнавано поддържа позицията на детето. Причините могат да се търсят в ранното детство. Дълго време бебето определя ритъма на майката и на семейството от позицията си на безпомощно същество, което трябва да бъде обгрижвано непрестанно. Известният английски лекар педиатър и психоаналитик Доналд Уиникът описва това задължително условие за „достатъчно добрата майка”, като казва: „Първоначално тя (майката) оставя детето да доминира, като същевременно е готова (тъй като детето е почти част от нея) да бъде нащрек да отговори.” Когато това обгрижване, предопределено от началната безпомощност, се удължи прекалено дълго, детето разбира посланието като: „Можеш да поискаш всичко. Аз съм тук, за да ти го дам!”.
Доналд Уиникът говори и за процеса на „лишаване от илюзии”, с който детето трябва да се сблъсква по пътя на развитието и порастването си, ако искаме то да стане пълноценен възрастен. Т.е. да му бъдат поставяни нужните граници в подходящия момент, за да бъде наясно кой води и кой следва в семейството.
Причините да позволяваме всичко на детето, може да са различни – от никнене на зъби, ваксини, промяна на храненето, растящото желание на детето да се движи, до заболяване, несъгласие между родителите кой да налага забрани, нежелание на майката да въведе бащата в системата и да го овласти да налага контрол и др.
Често децата „царе” могат да бъдат приети като тирани, но след по-внимателно вглеждане се вижда, че те всъщност дълбоко страдат. Защо? В позицията на всемогъществото детето се преживява като по-силно от майка си и баща си. А щом те са слаби, няма кой да го пази. Това състояние е изключително тревожно и плашещо за детето, защото то е натоварено с повече отговорности, отколкото може да понесе крехката детска психика. Ситуацията е непоносима и затова често може да се видят деца като това момиченце, които в претенциите си стигат до нелепи желания. Всъщност детето, без да осъзнава, „крещи”: „Моля те, спри ме, аз имам нужда от контрол”. Ако насреща застане възрастен, който може да каже „Стоп”, хаосът за детето постепенно ще се превърне в ред. [[more]]Кога са най-критичните моменти по отношение на всемогъществото? При появата на брат или сестра, при поставяне на изисквания в училище, с които то трябва да се съобразява, при осъзнаване на собствените слабости в сравнение с някои други деца. Тези ситуации се изживяват като тотална заплаха и малкият цар започва да страда, т.е. той ги преживява като детрониране. Детето реагира с депресия или агресия в зависимост от темперамента си. Следват силно безпокойство, липса на концентрация, трудности в ученето, манипулиране, непрестанни откази, физическо насилие, използване на чар, настойчиво предлагане на помощ и т.н.
Най-важната грешка, която родителите допускат, е, че им е трудно да упрекнат детето и че оправдават поведението му. Често може да се чуе: „Той е Скорпион, естествено, че ще иска да става на неговото.” Въвеждат се термини като хиперактивност, търсят се причини в хормоните, инжектирани в храната, във фосфатите, обвиняват се телевизията и електронните устройства. Според психолога Иржина Прекоп всички тези обяснения „отклоняват вниманието от някои сериозни проблеми на възпитанието и направо ги замитат под килима”. Не бива да смятаме, че детето не знае какво върши, когато се опитва да властва, и трябва да се осмелим да кажем „Стига”. Това може да свърши чудеса.
Използвани материали:
Доналд Уиникът: „От педиатрия към психоанализа”
Иржина Прекоп: „Малкият тиранин”
Диана Циркова: „Психологично консултиране на деца, юноши и родители”
Автор: Ваня Емилова
Ваня Емилова е историк по образование и бъдещ магистър по "Детско-юношеска психология". От години работи като журналист. Тя е автор на романа за деца и родители "Маслекют на горния етаж".
