Този текст беше първо дълъг, после много дълъг, а сега може да се побере в следващите няколко изречения.
Мъчно ми е за децата днес. Те нямат право на грешки и на отклонения. Те трябва да се раждат научени, с обноски и добро поведение. Те не могат да опитат, да сгрешат и да се научат сами. Тях ги мъкнат по психолози, защото “сме силно разтревожени от това, че Александър нарочно изпуска химикалката в час, за да вдига шум”. Те са “децата индиго”, “децата ксерокс”, “децата летящи чинии”. Ама те всъщност не са деца. Те са съставни клетки на обществото, на което трябва да служат. И затова от съвсем малки трябва да се научат как да служат. И как да бъдат... преуспели.[[quote:0]]И аз бях дете – обирах черешата на съседа (неведнъж), пишех с миниатюрни букви във втори клас, изпрах цял кош с дрехи и направих наводнение, поскарвах се с приятелките си, пишех тайни бележки, уморявах се от домашните, подписах майка си в бележника (а тя ми описа чакащият ме живот на криминално проявена). В различни периоди и аз бях от беля на беля.
Днес тези случки са “не-нормални”. Всъщност днешното нормално е толкова различно от вчерашното, че аз самата понякога се обърквам кое е нормално и кое не. Днес белите не са просто бели. Те са “поведение извън нормата”. Как звучи само! Не намирам думи да отговоря на този Отговор. Само си задавам още въпроси. Откога белите се наричат “клинична пътека”? И откога за белите се дават хомеопатични (че и други) рецепти? Защо подменихме думите от нашето детство с етикети за тяхното детство? Днес Виктор не е палав, той е “хиперактивен”. На седем Михаела не е непокорна, тя “има проблем с работата в екип”.[[more]]А ние? Ние сме вечно присъстващите, ние сме БДС-то на тяхното порастване. Не може да не се намесим, да не разчовъркаме, да не определим всяко действие в категория. Всъщност не можем да ги оставим на собствените им уроци – било то от успеха или от неуспеха.
И аз бях дете. И бях и палава. И чувствителна, и непокорна.
