Общество

От опит: Не се разочаровай

Безусловната любов, казват психолозите, съществува. Това е любовта на родителя към детето. Но има родители, които, въпреки че са водени от тази най-чиста и най-безусловна любов, стигат дотам, че не са доволни от децата си.

От опит: Не се разочаровай

Завършвам този цикъл От опит с тема, която само наполовина или по-малко дори познавам, но очаквам и се уча, доколкото е възможно. Темата е за даването и получаването и двете думи, които често я определят: обичта и разочарованието.

Безусловната любов, казват психолозите, съществува. Това е любовта на родителя към детето. Там няма завист, няма ревност. Там има най-чиста любов. Но има родители, които, въпреки че са водени от тази най-чиста и най-безусловна любов, стигат дотам, че не са доволни от децата си. С други думи, са направо разочаровани. И да уточня още в началото: не говоря за разочарование поради престъпленията, чийто списък ще намерите на гърба на всяка декларация за влизане в САЩ. Говоря за разминаване в очакванията – “ние те готвехме за доктор, а ти стана “какво беше, че не го разбираме”. Когато се появи разминаване в потребностите и посоките между родителя и детето, обичта бързо става условна. Някои родители са непримирими и тровят отношенията с децата си от този ден насетне без пропуск. Други остават либерални, но разочаровани – ако до днес и двете очи са били отворени, сега само едното вижда посоката на детето. Другото някак не може да се извърне, да погледне, да даде сигнал на мозъка и да приеме. Всъщност разочарованието в тази връзка означава невъзможността да приемеш неочакваното, различното. Разочарованието само по себе си е конфликт. А умението за разрешаване на конфликти е като всяко друго умение в живота – да шофираш, да разговаряш, да готвиш.[[more]]Инструментите са различни и всеки родител трябва да намери правилните за себе си, воден от една цел: да съхрани връзката с детето си и общото време заедно колкото се може по-дълго. Това е нашата егоистична цел като родители, а другата – от гледна точка на детето – е да не създадем една нещастна, недоволна, търсеща, но все не намираща личност.

И двете ми се струват еднакво важни и целят простичкото житейско щастие. И двете трябва да стартират от мисълта за общия ни път, който рано или късно по естествени причини ще се разклони. Ако се подготвяме отрано и с мисълта, че отглеждаме възрастни, а не деца, ще се научим отрано и на уважение към бъдещите потребности на тези бъдещи възрастни – мярка срещу нашето собствено разочарование.

Обаче накрая трябва да призная, че всичко това ми е страшно трудно на моменти – да се откажа от собствената си компетенция, от “знам всичко” или “знам по-добре”, от чувството за контрол. Човекът си е властова структура, а когато има деца, съвсем се вживява в ролята на Голямо Шефе* и никак не е лесно да се откажеш от тази позиция, дадена ти за малко от природата.

* израз от книгата “Гръцко кафе” на Катерина Хапсали