Общество

От опит: Вярвай

Това беше първият път, когато “се усетих”, че колкото и малко да е едно човече, идва момент, когато и то започва да “знае”. Почувствах се засрамена. Погледнах се отстрани и видях младата майка, която е първа и последна инстанция, знае отговорите на всички въпроси, влиза в игрите и се преструва, че приема детските истини, но всъщност е леко небрежна...

От опит: Вярвай

Дъщеря ми е на почти 3 години, когато я качваме на ски. Нейната първа учителка в Банско се казва Стаменка. Малко по-късно същия сезон я записваме на ски-училище на Витоша, където учителят, според нея, се казвал Стамен. Когато ни го съобщава така, между другото, ние с баща й се усмихваме снизходително и казваме, че явно не е запомнила добре името на новия учител. Тя се опитва да ни убеди, че и той е с подобно име и е мъж; ние все така снизходително казваме “добре, добре” – и тя се отказва. След няколко дни ни носи диплома за завършено ниво, подписана от учителя Стамен...

Това беше първият път, когато “се усетих”, че колкото и малко да е едно човече, идва момент, когато и то започва да “знае”. Почувствах се засрамена. Погледнах се отстрани и видях младата майка, която е първа и последна инстанция, знае отговорите на всички въпроси, влиза в игрите и се преструва, че приема детските истини, но всъщност е леко небрежна, а понякога и нетърпелива този недостоверен разказ да свърши.[[quote:0]]Това беше първият път, когато овластяването, дадено ми по право с раждането на децата ми, се пропука. Тези две бели вързопчета, които разчитаха на мен за мляко, инфакол и прегръдка, сега можеха да проведат разговор с истински факти.

След този случай изслушвам внимателно всяка история, версия или отделен факт, само за да разбера, че поделям главната роля на Многознайката с тях двамата. Почувствах се засрамена, защото не бях повярвала на истина – голяма, колкото голям може да е светът на едно дете. Но се почувствах и облекчена – вече не беше нужно да знам всичко за всичко. Дори открих, че е забавно да търся първо техните версии и да ги сверявам с моите предположения.

Подозирам, че вярата в децата минава поне през няколко етапа. Аз се намирам във втория (или поне така съм го определила), но все ми се струва, че няма да е последният.

Първият етап е съвсем първичен, първосигнален и възможно най-естествен. Той е свързан с историята по-горе.

Следващият ни връхлетя в началните години в училище. Тягостен, мъчителен, зачеркващ всичко, постигнато досега. У дома сме се превърнали в хамстери, тичащи до полуда по спиците на увеселителното колело. Чинове, часове, домашни, букви, срички, цифри и числа – денем и нощем. И липса на всякаква вяра в напредъка. До един момент, в който така се изморихме, че или трябваше да се разведем (имам предвид и четиримата – вече никой не можеше да живее с никого), или да се оставим на вярата. И, о, чудо! – нещата потръгнаха. Гледахме се отстрани и чак се чудехме: ама това същите хора ли сме? Това е етапът на вяра в техните усилия. Много е блага тази вяра. Комфортна и успокояваща, но и като затишие пред буря.

Тук стигам до предположението си за третия етап на вярата – мощният земетръс на пубертета. Предполагам, че пак ще се започва отначало, пак ще има заплахи за раздели, хапчета за кръвно или пък – кой знае? – може да минем само с торбички под очите и някоя затръшната врата след “когато си направиш свой дом, разполагай се, както ти е угодно”.[[more]]Понеже нищо не знам за предстоящото време, съм се хванала за една оптимистична реплика: ако днес получиш съвременно и смислено образование, както и семейна подкрепа, няма как утре, след революцията на хормоните и етапа на отрицанието, да изчезне цялото ти минало, възпитание и вкус.

През повечето време имам вяра, а през останалото – едно наум.