Днес преживях едно силно и изпълнено с противоречиви емоции преживяване – отворен урок за родители в детската градина на моя син. Важното уточнение е, че на него тази година му предстои да седне за първи път на училищния чин.
Признавам, не обичам подобни събития, независимо от тяхната общоизвестна идеална цел да запознаят нас, родителите, с постигнатото през учебната година и степента на усвояване на учебния материал от децата. В същото време цялото ми същество се изпълни с неимоверна любов към сина ми, напълно преобразен и кротък – уважаващ правилата и способен да бъде част от екипа на своя малък, но сплотен отбор.
Няма как да скрия, че се развълнувах истински, след като видях как повечето от тези малки и крехки същества са усвоили почти до съвършенство умението да смятат, броят и четат. Изненадах се от лекотата, с която се справят с материала и от бързината на мисълта им. Напълно естествено, едни – по-добре, други – не толкова, но като цяло нивото в групата определено е повече от високо.[[quote:0]]В същото време не можах да не се замисля по една много важна тема – амбицията на родителите и ролята й в процеса на израстване на детето.
Лично аз винаги съм вярвала в нуждата от пълноценно изживяване на детството и в това, че не трябва да лишаваме децата си от естествената им нужда от забавления и игри, задушавайки ги с излишни ангажименти и уроци. Не твърдя, че обратното не е правилно, просто аз така разбирам нещата. Не вярвам в натиска, а в следването и в подхранването на вътрешния инстинкт и увлечения на нашите деца. Не мисля, че всички деца са способни в еднаква степен и за еднакъв период да усвоят уменията да четат и смятат, в най-общ смисъл. Тъкмо напротив – вярвам, че е най-добре те да развиват основно, ако не и единствено, най-силно изявените си способности и умения.
Огледах се наоколо и разбрах, че явно много малко хора споделят това мнение. В лицата на заобикалящите ме родители видях едни целеустремени хора, готови на всичко в името на успеха на своите деца. Разберете, не това ме притеснява – искрено се надявам, че всички деца са обречени на успех. Но не вярвам, че това се постига чрез излишен натиск и пренатоварване на детската психика.
Защо е необходимо всички да могат да смятат и четат още от предучилищна възраст? Какво точно ще правят в първи клас? Ние не се ли научихме на всичко без излишно бързане и натиск от страна на системата и обществото? Какво лошо има в ченгелчетата? Не разбирам!!![[more]]Нищо... има време за мислене. Няма място за бързане, има място за любов, игри и много, много щастливи усмивки от постигнатото в бавния и сложен процес на себеопознаване и откриване.
Обичам те, Крис! Гордея се с факта, че можеш да смяташ, да рисуваш и да създаваш невероятни неща със собствените си ръце! Няма място за притеснение, ще започнем да четем гладко и високо в първи клас.
