Общество

Отворено писмо до министъра на образованието

Разбира се, Вие няма как да имате мантия-невидимка, но все пак, да си представим, че имате и вече седите на последния чин до прозореца в едно нормално българско училище, в произволен прогимназиален клас.

Отворено писмо до министъра на образованието

Статията е публикувана за пръв път на 29 септември 2014 г. в Редута.бг. Препечатваме я с любезното съгласие на автора заради актуалността на темата в момента.

Надявам се да прочетете това писмо сега, когато още не знаете, че ще станете министър на образованието. И когато се събудите сутринта на първия си работен ден като министър, да си спомните за него. Именно сутринта, г-н министър, важно е! Защото единствената ми молба към Вас е в първия си работен ден да отидете не в кабинета си в министерството, а в някое училище. Най-добре би било, ако разполагахте с мантия-невидимка, за да можете да влезете тайничко, без почести и салтанати, да седнете на последния чин до прозореца и да прекарате един обикновен учебен ден.

Разбира се, Вие няма как да имате мантия-невидимка, но все пак, да си представим, че имате и вече седите на последния чин до прозореца в едно нормално българско училище, в произволен прогимназиален клас. Вторият звънец бие, учителят влиза, а дежурният казва „Клас стани, клас мирно!” – точно като едно време, нали, направо Ви връща в първи клас. Важно е всички да станат, при това напълно изправени, а не примерно да се подпират на чина или да са полуседнали. Защото ако има такива случаи, учителят е недоволен („вие не знаете ли какво значи да стоите мирно”), упражнението се повтаря и ако отново не се изпълни задоволително, може да се стигне до наказателна диктовка или контролно за целия клас.[[quote:0]]Но да приемем, че точно в този ден, когато Вие седите на последния чин, всички са стояли чинно изправени и работата в часа започва нормално. Дежурният докладва дали всички имат домашна работа. А, ще се изненадате Вие, защо учителят сам не проверява това, защо не пита децата дали са имали затруднения и дали имат въпроси по домашното? Защото, г-н министър, учителят няма време за това. Той трябва да изпита двама души и да предаде новия урок. Ами ако се окаже, че изпитаните не знаят добре урока, ако учителят се усъмни, че и останалите деца не са наясно с материала, няма ли да използва часа, за да обясни още веднъж, да даде време за упражнения, за обсъждане? Не, г-н министър. Учителят няма да направи това, защото има точно разпределение на материала по часове и е наясно, че те и без това няма да му стигнат. Добре, упорствате Вие, но ако темпото е непосилно за децата, ако не успяват да усвоят материала? Е, нали затова са родителите, курсовете, частните учители. Ама... – опитвате се пак да кажете нещо, но спирате, защото учениците вече са изпитани и учителят започва да преподава новия урок.

Да си представим, че имаме, да речем, история (или както там се казва в по-малките класове). Запишете в тетрадките заглавие, казва учителят и започва да диктува заглавието на урока. Следва план на урока, в който под точка първа, втора, трета и пр., и съответните подточки, учителят диктува основните неща от урока. Защо прави това, ще се удивите, след като темата е толкова интересна и има толкова неща, които учителят може да разкаже, да покаже, за да направи урока интересен за децата![[quote:1]]Защото, г-н министър, учителят знае, че това е единственият начин децата да запомнят най-важното от урока, който в учебника е цели три страници, пълен с излишни детайли и непознати думи, та дори и да го прочетат, трудно ще отсеят най-важното. Така че, за да е сигурен, че ще запомнят поне основните неща, той ги кара да ги запишат в тетрадките и да ги научат пак оттам. Ама чакайте, ще кажете, вие знаете ли колко пари дава държавата за учебници, а пък какво излиза – децата не ги разбират! Да, господин министър, така е, но знаете ли защо? Защото Вашите хора, в министерството, са написали програми и изисквания, на които учебниците трябва да отговарят. И когато в тия програми е записано, че в един урок по история, да речем, за шести клас, децата трябва да се запознаят с българския политически живот между двете световни войни, авторите на учебници нямат много избор, като трябва да набутат в три страници двайсетина правителства (с имената на министър-председателите и партиите), че и два преврата. Дори и да отсеят само най-важните, урокът продължава да прилича на справочник от имена и дати. Да не говорим за езика – висок академичен наратив, гордост за всеки авторски колектив.

Като казах език, да подходим буквално. Отворете, примерно, българския за седми клас: „Ако подчиненото изречение е след главното, между двете изречения – преди съюза или съюзната връзка, се поставя или не се поставя запетая в зависимост от вида на съюзната връзка и вида подчинено изречение.” Ако и сега не Ви е станало ясно кога се пише (или не се пише) запетая, не знам как изобщо сте станали министър. Допускам, че сте най-малкото около 40-те, следователно сте от старомодно мислещите, които вярват, че правопис се учи с писане – диктовки, преразкази, тестове. Аха, тестове! Пробвайте това: Какъв е видът на сложното изречение „Случвало се е да тръгна на поход още в ранните часове на деня”: сложно съставно с подчинено допълнително изречение; сложно съставно с подчинено определително изречение; сложно съставно с подчинено обстоятелствено изречение или сложно съставно с подчинено подложно изречение? Да Ви предупредя само, че ако не знаете това, няма да завършите седми клас, следователно няма да отидете в гимназия, следователно ще останете без образование, без работа, без бъдеще.

Ха, докато си говорим така, и часът свършил! Ама защо никой не става от мястото си? Аааа, ясно, някой не е внимавал и е говорил в час, затова целият клас е наказан да прочете урока в междучасието (или да прави диктовка, или да реши някоя задача). Ама чакайте, ученето не е дисциплинарно наказание, ще се възпротивите. И защо целият клас, нали е ясно кой се е провинил – да бъде наказан само той! Защото иначе какво казваме на децата – дори и да сте изрядни, пак ще сте наказани, заради някой друг. Нямаме спор по тоя въпрос, г-н министър. Обаче, нали разбирате, дисциплината е проблем, учителите вече са вдигнали ръце, нямат средства да се справят със съвременните деца, а пък и родителите...[[more]]Ето, вижте го този на предния чин – седи си в час и си играе на телефона – какво да го прави учителят! Не може ли да го накара да остави телефона изключен на бюрото, ще предложите. Може, но ученикът отказва, защото е нахакан пубер с бесуващи хормони. Ами тогава... ще го изгони от час и ще му напише забележка? Или отсъствие? Ако се повтори, ще извика родителите му? Ама те всички правят така, може ли учителите цял ден да викат родители? Ами тогава, да се направят родителски срещи, на които деца, родители, учители и директори заедно да решат как се процедира с телефоните – изключват ли се, събират ли се, как се наказват провиненията – не може да няма решение, ще се разгорещите Вие.

Наивно, г-н министър, твърде наивно. Първо, тая работа с общата родителска среща – това няма да стане. Защо, ще попитате. Не знам, просто не става така – родители и ученици биват викани в училище, биват уведомявани (на последната си родителска среща подписах, че съм уведомена за общо четири правилника – на училището, за ползване на интернет, за ползване на физкултурния салон и за противопожарната безопасност), биват санкционирани, увещавани или заплашвани, но обсъждане? Съвместно взимане на решение? Съвместно поемане на отговорност? Не ми е приятно да Ви го кажа, но с това мислене дълго няма да останете министър. „Системата” няма да Ви приеме, ще Ви изплюе като чуждо тяло. Или пък ще Ви смели и усвои до степен, че ще станете просто част от нея и няма да си позволявате да поставяте решенията й под съмнение (това последното са истински думи на реален директор на училище към родители). Ще започнете да виждате в уроците „материал”, в децата – бройки по ЕРС (единен разходен стандарт, сиреч парите, които училището получава за всяко дете от бюджета), в родителите – средство за допълване на делегираните бюджети (които трябва да започнете да ненавиждате, ако искате да сте част от системата) и досаден дразнител (тези свръхангажирани майки, дето все задават въпроси и пишат писма до инспектората, та излагат училището).[[quote:2]]Звънецът бие – последният час е свършил. Чувствате се уморен? Не бързайте, тепърва има да ходите на алианс, на урок по математика и на тренировка, ако остане време. Ама нужно ли е всичко това, ще възроптаете, на мен ми се играе! Честно ли да Ви кажа? Не, не е нужно (но в заветния седми клас е проява на завиден кураж да разчиташ просто на способностите на детето си). Колкото повече опознавам „системата”, толкова повече се убеждавам, че цялата й сложност, тромавост, ретроградност и бюрократичност целят само и единствено да обслужват собственото й оцеляване. Не целят създаването на умни, мислещи и свободни деца и младежи, а осигуряване на непрекъснат технологичен процес, при който от поточната линия излизат продукти, отговарящи на държавните изисквания.

А децата, които „не се вписват”, родителите, които не се примиряват и учителите, за които именно децата (а не „системата”) дават смисъл на техния труд – всички те водят ежедневна битка, за да отстояват принципите си. Или просто за да имат право на собствено мнение. Тези хора сме ние, г-н министър, и имаме нужда от Вашата подкрепа. Имаме нужда от Вашата смелост да бъдете не министър на системата, а министър на промяната.

Съжалявам, ако съм Ви натъжила в първия работен ден като министър. Но ще се радвам, ако е така, и нещо повече, надявам се да съм Ви ядосала. Разгневете се, г-н министър! И се хващайте за работа.

 

С уважение:
Родител, гражданин, гласоподавател

 

Ралица Ковачева е магистър по журналистика от СУ ”Св. Климент Охридски”. В момента е докторант във Факултета по журналистика и масова комуникация и се занимава с процесите на европеизация в медиите. Работила е дълги години като новинар в радио FM+, водещ на сутрешния блок на БНТ „Денят започва”, мениджър „Новини” и водещ на централния информационен блок в re:tv. Автор в сайта "Редута.бг". Пише стихове и разкази, които публикува в блога си „Копче от ризата на живота”. Нейни произведения са публикувани в сп. "Везни", "Жената днес", електронното списание "Факел" и др. Други статии от Ралица Ковачева можете да прочете на reduta.bg.