Общество

През сълзи...

Уви, бедното дете нямаше шанс да получи минутка уединение със своята изникнала незнайно откъде мъка. Моментално се появи семейство с дете, които се спряха до него и го заразпитваха защо плаче. Дарко не им отговори, а те, отдалечавайки се, обясниха на сина си, че „това дете плаче, защото не е слушало и са го изгонили от вкъщи“.

През сълзи...

Наскоро установих, че повечето хора имат сериозен проблем с плача. Не само че не си позволяваме да се наревем хубаво и се срамуваме да дадем изблик на тъгата си на „неподходящи“ места, ама и чуждият плач безумно ни плаши.

Със сина ми Дарко, който е на 4 г., сме в центъра на Габрово в едно кафене на главната улица. Слънцето грее, настроението е чудесно, нищо не предвещава емоционална буря... Докато сервитьорката не прояви неблагоразумието да му донесе сока и да вземе да му го сипе в чаша със сламка. Мисля, че неговият писък и последвалият рев дълго ще останат в съзнанието й. Дарко изпадна в истерия – напълно безсмислен беше опитът на сервитьорката да се извини, да му пресипе обратно сока в бутилката, да се опита да го разсее и дори да му предложи нов сок. Той вече беше в бурята. Сокът отдавна нямаше значение. Сервитьорката се оттегли с поглед, изразяващ съжаление към горките родители на това „ужасно дете“.

Трябва да призная, че колкото и да се опитвам да работя над себе си и да изчегъртвам набитите в главата ми обществени съображения, явно не съм успяла, защото почувствах неудобство от това, че детето ми смущава идиличната обстановка в кафето. Така че гушнах Дарко и го понесох някъде далеч, за да поговорим. Всичко това под одобрителните погледи на бабите на съседната маса. Това го вбеси още повече. А пък след моя опит да отразя неговата емоция с думите „Ти много се ядоса на каката заради сока, нали?“ той побягна далеч от мен и седна на земята да си реве. Догоних го, поисках да седна до него и да продължа да говоря, но той избяга отново пищейки, явно напълно неспособен да понесе поредната порция рационализация на тема „защо няма смисъл да плачеш заради един сок“ и опит за управление на емоцията му от сорта „дай сега да видим как да се успокоиш, какво ще ти помогне“. Мисля, че детето ми е радар за подобни манипулативни и най-вече неистински методи за справяне с гнева. „Искам да остана малко сам и да си поплача!“, категорично ми извика той. Засрамих се, извиних се и седнах далеч от него, така че да ме вижда, но да се чувства сам. Той седеше на земята с кръстосани крака и плачеше неудържимо.[[quote:0]]Уви, бедното дете нямаше шанс да получи минутка уединение със своята изникнала незнайно откъде мъка. Моментално се появи семейство с дете, които се спряха до него и го заразпитваха защо плаче. Дарко не им отговори, а те, отдалечавайки се, обясниха на сина си, че „това дете плаче, защото не е слушало и са го изгонили от вкъщи“. Мисля, в съзнанието на тяхното дете тази случка остави траен белег.

Малко след това загрижена жена спря да го пита дали се е загубил; той плачеше и не й отговаряше, та се наложи да отида да я успокоя. „Ама какво сте го оставили да си реве само туй дете, направете нещо!“ – възмути се жената. След като още няколко минувачи се опитваха да го „спасят“, а като давах знак, че съм с него, осъдително ме поглеждаха, че така съм зарязала бедното дете, реших, че не ми е комфортно в това положение.

Точно се чудех как да предложа на Дарко да се премести на някое по-уединено място за плачене, когато двама любезни господа, които станаха свидетели на цялата случка от самото начало, решиха да вземат нещата в свои ръце. Единият се приближи към Дарко и със страшен глас му каза, че ей сега ще го вземат с тях и повече няма да види майка си. Дарко с писък се затича към мен и ме прегърна. „А така, стой си при майка ти!“ – му извика мъжът, а не мен ми подвикна: „Няма нужда да ми благодарите, госпожо.“ В пълно отчаяние се върнахме в кафето. Дарко пожела да си изпие сока на масата. Едва седнал, пак се разплака, явно преживявайки си случилото се отново.[[quote:1]]Простотията обаче не идва сама. В този момент бабата на съседната маса му се развика, че „ей сега ще викна сервитьорката да те закара в мазето, където ги държат ревящите деца! Я спирай да плачеш веднага, какво е това реване? Спирай, или я викам!“ Мисля, че бедното ми дете вече тотално се потресе. Погледнах я невярващо, а тя ми намигна съучастнически. Откачих. Аз се чудех дали да фрасна бабето с нещо или да се опитам да си успокоя детето. Разкрещях й се, грабнах Дарко и избягахме. Вече и на мен ми се ревеше. Прегърнах го и той хлипайки ми каза, че не знае как да спре да плаче, каза, че опитвал, ама не можел да спре... Тогава си дадох сметка, че той просто има нужда да изплаче нещо от себе си. Седнахме на една пейка, прегърнах го силно и му казах да плаче колкото иска, колкото силно има нужда. Той се остави на плача, отпусна се, сълзите потичаха и спираха и пак потичаха. Държеше ръката ми и се сгушваше, когато му беше нужно. Не зная колко останахме така. Аз опитвах да не се идентифицирам с неговия плач, да не се сливам с неговата тъга, да остана в себе си и да бъда там за него, но в собствената си емоция. „Мамо, виж, това гълъбче ни говори“ – изведнъж с усмивка каза той... Тъгата и гневът си отидоха така изведнъж, както се появиха. Беше изтощен, но някак по-лек, освободен. И всичко това заради и благодарение на един сипан в чаша сок...

[[more]]– Вече ми е добре, мамо, не ми се плаче повече, наплаках се. Извинявай, че бягах от теб, но не исках да ми говориш – ми каза Дарко.
– Разбрах, разбрах, просто и на мен ми е трудно в такива моменти и не зная какво да правя, затова все говоря.
– Ами само ме гушкай другия път, а аз ще си плача! – така 4-годишният ми син ми даде поредния урок – този път за нуждата да поплачем понякога на спокойствие.

И тази случка ме накара да се размисля. Защо когато някой тъгува и плаче, в нас се задейства механизъм да се опитаме да го спасим, да прекратим някак плача? Защо не можем просто да го приемем и да го оставим да излезе? Повечето хора, които са свидетели на сцена с ревящо дете, гледат към родителите с очакване нещо да направят, да усмирят пищящото. Други направо се намесват по техния си начин (най-често абсолютно безумен и неадекватен). Важното е плачът да спре, да бъде заглушен, да не го чуваме... Защото явно събужда нещо в нас, някоя сподавена мъка, непоплувала в сълзи или някоя болка, която е останала между стиснатите ни зъби... [[quote:2]]Осъзнайте се, бе хора! Вземете си поплачете, поревете си с глас. Ама не затворени вкъщи, скрити в банята, там, където няма кой да ви види. Оставете се на мъката ей така, когато ви навести, по средата на главната улица. Отпушете очите си за сълзите. Ако не помните как, наблюдавайте някое ревящо дете и забележете как в плача мъката излиза от него, как то й дава израз и се освобождава от нея. Било и заради един сок! Ако пък ви е страх, поне оставете другите да си плачат и не ги спасявайте. Защото те знаят, че плачът им е освобождение...

Други текстове от Деница можете да откриете на maikamuipat.blogspot.com и familycoopschool.wordpress.com.