Ваня Смоленска има една дъщеря на 37 години. Деси Димова има дъщеря на 9 и син на 3 години. Говорят си за тях и за децата по принцип. Ваня пита, Деси отговаря.
Къде – в изказаните мисли, в зададените въпроси, в поведенческите модели или в други прояви улавяш най-ярките признаци на тяхната индивидуалност?
Никога не можеш да стъпиш в една и съща река два пъти. Нито водата ще е същата, нито пък ти. Така е и с децата. Той и аз сме началото, но те са всичко останало. От ден първи, да не кажа, че и отпреди това. Тя е емоционална, той също. Тя ще ти го изпее, той обаче ще го изкрещи. И двамата обичат приказки. Тя – да ги разказва, той – да ги слуша. И двамата се хранят добре. На девет тя иска да й поднасяме лъжицата в устата – ако може и да е златна. На две той вече казваше “сам”.
Колко еднакви могат да бъдат тези различни деца на едни и същи родители?
Държат ли на личното си пространство и как си го бранят?
Държат, и още как! Опасявам се, че учителите им по този предмет са собствените им родители. Аз не преставам да повтарям, че съм майка, но и “момичето на тати”, и жена с професия и интереси, и приятелка на своите (не само на техните) приятели.
Какво им е интересно? Любопитни ли са?
Всеки родител (около мен) ще каже, че децата му са любопитни. И това пак е свързано с “учителите им” по предмета. Ако семейството е динамично, любопитно, интересно, как децата няма да са същите? И все пак това, което ме очарова в собствените ми деца, е любопитството (и смелостта) им в сфери, от които аз традиционно се притеснявам. Любопитството на моето детство беше въпросът “защо”. Любопитството на тяхното е “искам да опитам”. И забележете, това не е въпрос, това е решение.
В кои случаи се чувстват значими?
Мисля, че всеки път, когато ги докоснеш – с ръка или дума; ти или аз. Всеки път, когато присъстваш, когато имаш решение или ги окуражиш да намерят своето. Но също и когато ги оставиш. Сами на себе си. Ако си постлал меко, ще им е по-комфортно, когато са сами. Ще са по-уверени, а след това и по-щастливи.
Спонтанни ли са и в какво?
Засега, слава Богу – да. Но това е въпрос с повишена трудност за родителите. Хем искаме да са спонтанни, хем да са възпитани. Тези две неща по-често не вървят ръка за ръка. Спонтанността е езикът на кодовия хормон – викащ, изискващ, плачещ, смеещ се, но при всички случаи – повече шумен отколкото тих.[[quote:0]]Всъщност възпитанието е процес на овладяване на първичната спонтанност. Хубаво е, че живеем във време, в което вече е доказано, че светът нямаше да е толкова интересен и голям, ако спонтанността беше овладяна напълно.
Опитват ли да бъдат манипулатори в отношенията си с възрастните?
За мен думата “манипулатор” има негативен смисъл и никак не я харесвам. Но ще отговоря на въпроса простичко и без да търся селски пътища, ще карам направо по магистралата: ако аз искам да ги накарам да си изядат супата, защо те да не искат да ме накарат да им купя бонбони?
Разкажи ми за някоя ярка проява на протест и срещу какво, или срещу кого е била?
Когато дъщеря ми беше още много малка, въведох принципа “честно и нечестно”. Ако аз ти дам от моите минути пет повече за твоята игра, струва ми се честно и ти да направиш нещо за мен. Така че всеки неин бунт е бил свързан с нарушаване на този принцип.
При сина ми е съвсем различно. Ако сестра му е актриса, която чака да й подадат репликите, той е режисьорът, който ги одобрява или отхвърля, независимо какво мислиш ти.
Но като се замисля срещу какво се бунтуват децата, това може би са ограниченията. Понеже аз отдавна съм забравила какво е да живееш без ограничения и нещо повече, харесвам, когато играта има правила, понякога само от любопитство допускам да фантазирам какво би било, ако не ги “спираме”.
По какъв начин ви показват, дават знак, че имат нужда от обич?
Ако живееш близо до децата си, няма как да не разбираш знаците. Или поне до известно време. Не знам какво ще се случва в пубертета, дали наистина става така, че сякаш някой е дошъл и е “взел” твоето дете, а ти чакаш да ти го върнат... Но засега, ако си достатъчно близо до тях и ги наблюдаваш и общуваш, ще знаеш кога си им нужен. А за обичта – всеки от нас има нужда от обич по всяко време.
Как изказват или показват благодарност?
Смешно и мило. С думи, с рисунки, с поведение. Но и това е тема предизвикателство за всички мислещи родители.
Какви са разликите в поведението им у дома, с приятелите и в училище?
Макар да казваме, че доброто възпитание е много труден и дълъг процес, децата от много малки усещат този социален натиск срещу тяхната спонтанност. Неслучайно у дома едни деца не спират да говорят, но навън едва продумват. Това поведение е свързано и с нещо друго – колко бързо или бавно се уголемява техният свят и кръгът им на доверие.[[quote:1]]Замисляли ли сте се, че те всъщност си нямат дом? Раждат се и живеят в дома на родителите си, учат в дома на учителите си. А много от нас дори често им го напомняме. Разбира се, има места, на които се чувстват “повече у дома”, но всъщност и децата, както и ние, от съвсем малки влизат в роли.
Как се справят с трудните за тях моменти, ситуации?
Чрез първосигнални реакции като страх и плач, впоследствие и не без наша помощ, се учат на животоспасяващи клишета. Не го казвам с лоша умисъл. Напротив, вярвам, че има калъпи, които помагат. Например, да се научат да си спомнят трудни ситуации, които са преодолели. Да се научат да пазят емоцията на спасението, не на падението.
Все още ме ласкае фактът, че ни търсят в трудни за тях ситуации, но искам да се научат да се справят и без нас.
С какво те ядосват и с какво те радват?
Когато ме ядосват, това най-често идва от разликите в темпото. Много се стараем да не ги пресираме. Научили сме важен урок: трябва да си осигуряваме време. Макар и невинаги да е възможно. У дома имаме всякакви мерни единици: нерваци, бързаци, бавни и много бавни. И когато някоя ситуация изисква реакция тук и сега, и само двама или трима от четирима успяват да я покрият, да, ядосваме се.
С какво ме радват? Как така с какво? С всичко – със самото си присъствие в моя живот, с някое съвсем обикновено “мамо”, с изключителната си естественост. Може да ви прозвучи странно, но се замислям за две неща в бъдеще време, заради които “вече нищо няма да е същото”: когато децата ще заминат и ние само ще бършем прах по мебелите в стаите им или когато дъщеря ми ще си боядиса косата (ако го направи). Аз непрекъснато й повтарям колко е красива и я умолявам да не променя косата си. Ето това са най-естествените неща – да са до нас, естествени, докогато може, но и не прекалено дълго. За сина ми, който е още толкова мъничък, мога само да опиша радостта си чрез думите на моята майка: “Добре че си го родихте.”
Наранявали ли са те като съзнателна проява?
Отговорът е не. Но можеше да бъде и “все още не”. Не го избрах, защото той по подразбиране казва, че може да се случи. А човек никога не знае.
Разкажи ми, моля, за по една тяхна реплика или въпрос, с които са те “заковали”.
От Дара – през първите 7 в една вечер, когато й подавам текстилно прасенце и я подканвам да си ляга. Тя се обръща с думите: “Значи ти си имаш партньор в леглото – жив и диша, а аз с Прасчо от плат...”
От Димитър – през първите 3 в една сутрин, когато го моля да не плаче преди градина, защото ми къса сърцето, а той ми казва: “Малко ще плача... малко ще ти късам сърцето.”
Твоите деца – твоите учители?
Абсолютно вярно, Ваня. Това не е въпрос. Това е твърдение. От всеки можеш да се научиш, ако искаш. Но да пропуснеш да се учиш от децата си, значи твърде много си пропуснал.
Обобщението на Ваня
Последната точка не е въпрос, но за мен тя е много важна. До каква степен ние, възрастните, успяваме да посмалим своето его и без да изпускаме лоста на огромната си отговорност към децата, без голямата си вътрешна съпротива, да седнем ние по чиновете и да им дадем възможност те да ни говорят? Защото децата порастват, но и съзряват с всеки изминал ден. Да, благодарение и на нас, но и въпреки нас.
