ИСКАМ е думата, която някак си натрапчиво се върти около мен през последните дни. Всеки пита децата какво искат да им донесе Дядо Коледа. Кой ли не прави списъци какво иска да му се случи през Новата година? Пожелаваме си един на друг да се случи “това, което най-много искаш". Вчера се загледах в един неколеден филм за две приятелки, едната от които постъпваше все правилно, а момчето, което беше влюбено в нея, се опитваше да я провокира да намери щастието си с въпроса: “А ти какво искаш?!” Мдааа, около Коледа и Нова година се говори много за желания и пожелания. Всеки иска нещо, даже няколко неща. Едни се стремят да ги получат, други чакат съдбата да им ги поднесе, трети се молят на Бог, а някои просто се оплакват, че все не получават това, което искат.
Последните два дни провокираме дъщеря ми (3 г.) и племенницата ми (само месец по-голяма) с въпроса „Защо?”, когато някоя от тях се заинати за нещо. Сигурно няма да се учудите, че най-честият отговор беше: „Защото така искам!” Децата знаят. И си заявяват искрено. А ние тихичко си казваме: „Ех, де да можеше да става все така, както ни се иска...” И поучително им размахваме пръст. А тайно, дълбоко в себе си съжаляваме, че трябва да ги научим на тази „житейска мъдрост”.[[quote:0]]Къде (и кога) свършва искам и започва трябва? Със сигурност при децата второто е всъщност само подкрепа на първото. Сигурно е също така и че ние, възрастните, сме тези, които ги въвеждат в свят от правила, според които (уви!) искам е почти винаги различно от трябва. Свят, в който е гордост умението да загърбваш искам за сметка на трябва. Наричаме това зрялост, мъдрост и отговорност. А в същото време се възхищаваме на хора, които са последвали своето искам... и са постигнали огромен успех или поне щастието си. Четем техните истории. Дори следваме съветите им. Но все не се получава. Тези, които са успели да приравнят искам на трябва, сякаш са някакви редки птици, докоснати от Съдбата или Бог. Това ли е? Намесата на някаква външна сила ли е единственият начин?
Хрумва ми идея. Какво ли ще се случи, ако ние като родители, по пътя на пречупване на искам и приучване към трябва, се замисляме и не даваме толкова категоричен превес на второто? Какво, ако понякога уважаваме желанието на детето и приемаме „защото искам” за основателен довод? Дали пък няма да го научим, че не е толкова лошо да преследваш мечтите и желанията си, загърбвайки страха, че няма да се научи да следва правила и да се превърне в несравним егоист?[[more]]Винаги съм спазвала стриктно правила и норми. Чак са ми се присмивали на страха да не постъпя грешно. Не съм съдена нито глобявана за каквото и да е било. Не са ме викали в кабинета на директора нито в полицейското управление. А да подарявам и помагам на другите, ми доставя несравнимо удоволствие. И на Бъдни вечер в семеен разговор бях обявена за най-големия инат на родата! Защото като съм си наумяла нещо, не съм се отказвала! И аз трябваше да се засрамя от това, така ли?! Е, аз се възгордях! Погледнах дъщеря си и й казах: „Ако се отказвах лесно, днес нямаше да те има. Затова ти обещавам, докато те уча на това кога трябва е в противовес с искам, да се замислям!” Тя не разбра какво имам предвид, но се надявам някой ден да четат нейната биография с мисълта: „Ех, да можех и аз така смело да последвам мечтите си!”
Това искам.
