Само този, който е приветствал две или повече деца в живота си, може да разбере колко по-пъстър, вълшебен, прекрасен и откачен става същият този живот след това.
Убедих се, че прескочиш ли бариерата за второ дете, вече не ти се струва толкова невъзможно да си представиш живот с трето, та дори и четвърто бебе, което да расте пред очите ти. Истината е, че всеки следващ път родителството става все по-осъзнато и ценно изживяване. Първият път прегръщаш детето си и не знаеш къде се намираш. Спускаш се с едно екстремно влакче и се учиш на всеки стръмен и остър завой. Докато се усетиш, месеците са се изнизали, бебето е станало самостоятелно четиригодишно човече, което аха да излезе през вратата... Все пак се сещащ, че пълнолетие се празнуваше на 18, не на 4.
Вторият път обаче искаш да запазиш всеки миг, знаейки колко бързо ще премине всичко. Искаш да спреш времето и да се насладиш на всеки момент максимално дълго. Първата среща с малкия човек, първата му нощ вкъщи, първата му усмивка, първият му опит за комуникация (ти си мислиш, че е казало първата си дума, а то просто си гъргори нещо под носа). Първото му зъбче, прохождане, прегръдка и още и още. Дори повторно, изживяването е все още така вълнуващо, само че този път не си даваш толкова много зор да правиш всичко перфектно. Не се ровиш във всички енциклопедии и форуми, а просто се наслаждаваш и на усмивките, и на сълзите. Защото ще минат безсънните нощи, бебешкият мирис ще изчезне, вече няма да те сграбчва с малките си ръчички, да подпира глава на гърдите ти и удобно да се сгушва в теб, докато заспи сладко и задиша равномерно. Всичко това ще отмине, за да се появи малчуганът, който само ще ти иска телефона, за да гледа детски, ще се тъпче с пуканки, ще ти показва дупето си и ще изпада в истеричен кикот. Ти пък ще му се караш, че е събудил бебето...
Дори повторно, изживяването е все още така вълнуващо, само че този път не си даваш толкова много зор да правиш всичко перфектно.
Признавам, в бебешка еуфория съм, която едва ли ще ме пусне скоро. Преживях второ раждане (секцио), преживях повторни мъки по раздвижване и възстановяване. Отново се превивах на две, прекарвах нощи подред като тухла неспособна да мръдна, едва-едва си вдигах бебето, страхувах се дори да отида до тоалетната, заради болката. Ядох суха филия с парче сирене за закуска през втория ден в болницата и едва на третия свалих раираната затворническа, прощавайте, болнична нощница, за да си сложа моята. Преживях дори сваляне на конци (първия път нямах, явно ме бяха лепили), за да прегърна второто си съкровище, да го занеса вкъщи и да се впуснем в приключенската драма живот с две деца. Обичам го, не го заменям за нищо!
Вярно, втори месец ходя като зомби, най-дългото ми спане е 5 часа, което е добре! Опитвам се да вкарвам режим, но истината е, че да си стоим по пижама на дивана или пък да не ставаме от леглото, е най-приятното нещо на света! И знаете ли защо? Защото вече знам, че това не продължава вечно! Първия път бързах да направя всичко - да вляза във форма, да се върна на работа, да свърша това и онова. Не и този път! Този път всичко ми е много по-ценно от преди, защото знам, че има време да отида и на фитнес, и да започна диета, и да се върна на работа. Не ме притеснява толкова, че няколко месеца ще понося широки дрехи, не ме интересува каква ми е косата, че ще "изгубя" няколко часа в гледането на филми и сериали, че ще прекарам няколко дни вкъщи, без да излизам. Всичко това е ОК. Прегръщам всички плюсове и минуси и се наслаждавам на двете ми момчета. Малкото ми сладко бебче и неговият батко, който освен че е много шумен и при всяка възможност буди бебето, също така постоянно предлага помощта си, подава ми памперси, кърпички, гали го по главата и не спира да повтаря колко сладко е бебето и колко много го обича. И аз ги обичам и двамата и не знам какво щях да правя без тях!
