За последните няколко години организацията „Спаси София“ порасна от симпатична група любители на града до един от най-големите граждански корективи на местната власт. Посрещнах кандидатурата на нейния лидер Борис Бонев за кмет на София едновременно с радост и опасения. Радост, че ще имаме възможност за избор извън политическия спектър и страх, че машината ще го смачка, лишавайки ни от така необходимата ни будна градска съвест.

Това, което винаги впечатлява, когато стане дума за „Спаси София“, определено е техният ентусиазъм. После - модерното им мислене и говорене за управлението на града. Когато имах възможност да говоря Борис на живо, ме впечатли и още нещо. Едно чувство, което през последните години напълно умишлено и почти незабелязяно изчезна от публичното пространство и срамежливо се скри в малки приятелски компании и бутикови градски проекти. Чувството на любов към София. Чувството на принадлежност към градската й история и култура. Борис Бонев е не само роден в семейство на потомствени софиянци, той е човек, който не се срамува да каже, че обича своя роден град. И че това е единствената му мотивация да работи за него.

Ти си не само първият кандидат, който обяви своето участие в изборите, но и първият, който обяви своята програма – над 300 страници и 500 мерки. Какво пише в нея?

Всички идеи на „Спаси София“, всички добри практики, които ние сме срещали през годините за управлението на града и които сме получили от контактите ни с други граждански организации и администрации от чужбина, сме адаптирали към софийската действителност. Това, което отличава тази програма от много други, е, че това не е план с 4-годишен хоризонт. Ключово да има дългосрочна визия и тя да бъде ясна и дефинирана, защото всъщност това, което много малко хора осъзнават, а партиите хич не осъзнават, е, че догодина предстои приемането на нов общ устройствен план. И този път този общ устройствен план ще бъде за 20 години напред, което означава, че сега трябва да  поставим основите на това как искаме да изглежда София след 20 години.

Това ли е най-големият проблем досега - липсата на визия, на перспектива, на по-далечен хоризонт?

За мен лично това е сериозен проблем, точно, че липсва дългосрочна визия. Общо взето, политиците в България и партиите живеят в 4-годишни рамки, отвъд които...

Обаче управляват повече от 10 години, нали?

Ето това може би е най-трагичното, Фандъкова е кмет от 10 години, а преди това Борисов още 4. Общо 14 години на власт и въпреки това те продължават да действат на принципа на 4-годишната времева рамка и това е сериозен проблем, защото, както и казах, много проекти изискват много повече и не само това – няма смелост и няма визия. Метрото е проект на 45 години, т.е. тук не говорим за някаква изцяло нова концепция, която те да са създали от нулата, какъвто за нас би била идеята за нов квартал на север – „Нова София“, с готова инфраструктура. Те нямат такъв проект, който да е амбициозен, да е смел, да е визионерски, да променя града.

А какво ви позволява на вас да имате смелост, визионерство, и амбиция? Това, че сте млади, това, че не сте политически обвързани, това, че сте живели на Запад?

Всичко това, но най-вече фактът, че много обичаме града си, защото каквото и да си говорим, ако ти не обичаш работата си, обикновено не я вършиш добре. Това, което ни обедини като хора, и то различни като характер, дори, ако щеш, като политически убеждения различни, е София. Аз съм почитател на една теория за алтруистичния егоизъм – добруването на всеки един човек зависи от това дали всички около него също ще живеят добре. Затова, когато ние се борим примерно за нормални и гладки тротоари, за по-бърз градски транспорт, за чист въздух и прочее, всъщност ние не просто се борим това да е за всички, но се борим в крайна сметка това да е и за нас. Защото и ние искаме да живеем в един чист, подреден, красив, умен, готин, мобилен град. Така че това е основният мотив, който ни кара да сме толкова смели, защото в крайна сметка аз и никой от екипа ми не искаме да се съобразява с партийни игрички, с политически игрички, с икономически интереси, с мутри, с мафиоти, с олигарси.

Те ще ви позволят ли да не се съобразявате?

Аз отскоро развивам една нова теория, която пък ми вдъхва много надежда, и мисля, че не трябва да се пренебрегва. От толкова години научени сме и си казваме как ние, българите, да си седим тихо и кротко, да не вземе сабята да ни отреже главата, ако много знаем. Обаче аз започнах да си задавам следния въпрос: „Ами ако се окаже, че всъщност никога не е имало сабя?“ Кой ще носи отговорност за толкова пропуснати години, в които ние сме си живели в кочинката, вместо да я разкараме тая кочинка и да си направим истински дом? Затова и съм много благодарен, че в екипа всички сме на един акъл, общо взето, не ни пука от тия неща.

Не ни пука, защото смятаме, че каузата, с която сме се захванали, е много по-висша и много по-силна от всичко, което биха могли да ни направят сега или в бъдеще. Няма да успеят.

Но ако една част от хората са с наведена главица, пък другата част са прекалено малко, пак нищо не става. Много трудно се чува техният глас. Има ли шанс ти да бъдеш чут?

По отношение на промяната на общественото мнение смятам, че тя вече е факт, може би не толкова, колкото би ми се искало, но мисля, че сме достигнали точка, в която може да се преобърне количката на мафията. Има теория, която гласи, че ако 20% от населението се бори за някаква кауза или вярва на някаква кауза, това стига да преобърне всички останали или да доведе до промяна. Хубавото е, че хората, които се интересуваме от града, в който живеем, които правим нещо, които не оставяме несправедливостите ненаказани, е, че сме много по-активни, отколкото хората, които обичат просто да не се занимават с такива неща. Това е голямо предимство, защото един активен човек всъщност може да свърши много повече работа, отколкото 10 неактивни.

Аз смятам, че ролята, която „Спаси София“ като организация изигра през последните години за формиране на много по-критично обществено мнение, е голяма. Когато ни  повдигнахме теми като бус лентите, приоритизация на градски транспорт, като необходимостта от намиране на алтернативни форми на придвижване в града, необходимостта от равни тротоари и т.н., имаше далеч повече негативни коментари, далеч повече критика, далеч повече недоверие. В момента, дори и да твърдим, че това нашето си е един балон, реакциите в 99% са изключително „за“ подобни мерки, а това не беше така преди няколко години.

А вие имате и конкретни успехи все пак...

Нощният транспорт е идеален пример, защото, докато събирахме подписите, хората, които се подписваха, но коментираха как нищо няма да се случи, бяха сигурно 50%. Сега обаче нощен транспорт има. Но работата все още, за съжаление, е твърде много, и то не за друго, а защото политиците, независимо отляво или отдясно, направиха така, че не просто да намалят критериите на хората за заобикалящата среда, а да ги нулират, да ги няма. Защото, когато ти имаш хора, които нямат критерии, или критериите са им суперниски, тогава не им пречат разместените плочки, не им пречат грозните пейки, не им пречи „Граф Игнатиев“...

Какво смяташ за ремонтите в центъра на София, те ли преобърнаха колата? Виждаме, че хората вече имат все по-малко търпимост към бавните и некачествени изпълнения.

Центърът не само трябва да има физиономия, в крайна сметка центърът на София носи духа на София. Но мисля, че това отново е процес на натрупване, ние вкарахме в общественото говорене термина „ремонт на ремонта“, който всички повтарят. Ние си мислехме, че недоволството ще ескалира с ремонта на бул. „Дондуков“, който беше тотален провал, и очаквахме, че ще доведе до преосмисляне на начина, по който се случват нещата в София, точно знаейки, че идват най-ключовите ремонти може би за последните години - „Александър Невски“, Опашката на коня, „Граф Игнатиев“.

Не просто нищо не се промени, но при „Графа“ и „Кристал“ не остана нещо, което да не бъде объркано. Те попаднаха в една спирала, която отива само по-надолу и надолу, те се закопаваха с всяко следващо действие, с всеки коментар. И какво по-голямо доказателство, че тези хора вече са неспособни да управляват града, да разбират нуждите на хората? Те не разбират, че така бъркат много дълбоко в раната на софиянци, които, колкото и досега да са били пасивни, колкото и досега много голяма част от тях да не са се обаждали, когато им посегнеш на спомените, на детските спомени, на духа, на София, на разказите за София на техните баби и дядовци, тогава вече попадаш на отпор.

Но въпросът според мен не е само в некачественото изпълнение и в избора на фирми, които работят, а още първоначалния проект.

Именно. И освен това, много е грешно да се смята, че красотата е въпрос на вкус. Красотата научно си има елементи, които по научен начин обясняват защо някакви неща се водят за красиви, други – не. Тук говорим за природни форми, за архетипи, които отдавна са в съзнанието на хората, говорим за симетрия, за цветове, за това как влияят върху психиката на хората. В никакъв случай не можем да си говорим, че то си било въпрос на вкус, защото дай да не казвам каква беше оная поговорка за кучето и въпроса на вкус.

Но в крайна сметка дали ще е цветно или сиво е все тая, когато е направено изключително некачествено и за това са платени нашите пари.

Има още...