ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Как в нощните клубове на Лондон се ражда съвременната мода

Текстът е публикуван в бр. 3 на сп. Момичетата от града

Алекзандър Маккуин, Джон Галиано, Бой Джордж, Шаде, Мик Джагър, Дейвид Боуи, Хемиш Боулс, Стивън Джоунс и вездесъщата Вивиан Уестууд – списъкът е дълъг и може да продължи цяло десетилетие. И то не кое да е, а 80-те години в Лондон – време, историите за което днес звучат отчасти като легенда, отчасти като фантазия. Едно обаче е безспорно – съвременната мода се ражда там и тогава.


Новата хибридна война на Путин е да създаде световен глад
ОТ ГРАДА
23 май 2022 | Общество

Новата хибридна война на Путин е да създаде световен глад

Руският президент Владимир Путин нарочно се стреми да предизвика глад в Близкия изток и Африка и така да...

Началото е през 1978 г., когато млад импресарио на име Стив Стрейндж и неговият приятел, диджеят Ръсти Игън, организират в подземен бар на улица „Дийн“ в Сохо своя музикална вечер всеки вторник. Игън смесва в сетовете си Дейвид Боуи с Roxy Music, Kraftwerk и John Barry. „Този звук не съществуваше никъде другаде освен в това помещение“, казва Стив Дагер, по онова време студент в Лондонското училище по икономика, който по-късно става мениджър на Spandau Ballet. „Чувствахме се сякаш сме се пренесли в бъдещето.“

Вечерите продължават само три месеца, но Стрейндж и Игън разбират, че идеята им има потенциал. „Лондон през 1978 г. беше доста безцветен – казва Дагер. – Пънкът беше свършен, това беше прилив на енергия, който не можеше да продължи дълго и не издържа, така че търсехме ново място за поп културата.“ Няколко месеца по-късно клубът се премества в по-голямо пространство, вино бар в Ковънт Гардън, наречен Blitz – място, което днес има свое запазено място в историята. Посетителите са смесица от ексцентрици и студенти по мода от „Сейнт Мартинс“, включително Джон Галиано, който по думите на Стрейндж прилича на „елф от предградията с прекалено много гел на косата“.

Всички посетители са облечени като филмови звезди или исторически личности и основната им мисия е да се показват и да позират. Ексцентричен младеж на име Джордж О'Доуд, извесен като Бой Джордж, работи на гардероба. Редовните посетители – включително Галиано – са известни като „Blitz Kids“. Дизайнери, музиканти, художници и танцьори се срещат в клуба и взаимното им влияние ражда невероятни творения. Джон Галиано си спомня как в четвъртък и петък „колежът беше почти пуст. Всички бяха вкъщи, работещи по костюмите си за уикенда“.

Blitz ражда плеяда други клубове през годините, включително Cha-Cha within Heaven под гарата Charing Cross – най-големият гей диско клуб в Европа по онова време. Именно там посетителите започват да се появяват с дрехи, ушити от парчета от други дрехи, много преди Мартин Марджела да превърне това в свое модно верую. „Влизаше се от една алея отзад – разказва редакторът на американския Vogue Хамиш Боулс, който учи в „Сейнт Мартинс“ по същото време като Галиано. – На вратата седеше жена на име Скарлет Кенън, с изрусена до бяло коса, която в един момент беше подстригана във формата на силуета на Ню Йорк. Беше абсолютно ужасяваща, млада Горгона. Тя държеше в ръка огледало и го слагаше пред всеки, когото смяташе за неподходящо облечен, и питаше: „Бихте ли си разрешили да влезете в този клуб?“. Тя беше всемогъща.“

Не по-малко популярен е и клубът Wag в Сохо, където може да се видят свежи лица като Нене Чери, наред с дежурните студенти по изкуство и мода, които пият топла бира от пластмасови чаши и танцуват на Bananarama и The Beastie Boys. Мик Джагър и Кийт Ричардс се отбиват от време на време, Sade и Fine Young Cannibals пеят в клуба, а Дейвид Боуи снима клипа за хитовия си сингъл Blue Jean там. Впрочем Боуи прави кастинг за клиповете си именно в клубовете – къде другаде – и признава, че черпи вдъхновение оттам.

Друга голяма легенда на 80-те е Taboo – частна вечер в четвъртък в подземен клуб, наречен „Максимус“ на площад Лестър, създаден от художника изпълнител Лий Баури.

„Обличайте се така яко, сякаш животът ви зависи от това, в противен случай изобщо не си правете труда.“

Това казва Лий Баури за дрескода на седмичната си клубна вечер Taboo. Баури е скандалният церемониалмайстор на ъндърграунд сцената в лондонските клубове в средата на 80-те. Ролята му е да осигурява феноменално шоу за всички в клуба, а влиянието му се разпростира както в света на модата, така и в света на изобразителното изкуство (той е модел за някои от картините на Лушън Фройд). Самият той превъзходен крояч и шивач, Баури измисля за себе си невероятни тоалети, клубът за него е театър за индивидуална изява. Едновременно с това той променя и цялото си тяло – например гримирайки се в десена на дрехата си. Неговите прочути вечери приличат на подхранван от наркотици карнавал на психо-блясък и полисексуален разврат. Троян, неговият любовник, веднъж отрязва половината си ухо като модно изявление, тъй като, както една статия в The Face от 1986 г. обяснява, на него „абсолютно му е писнало да бъде копиран“ от момичетата в Taboo.

Джон Галиано е сред редовните посетители наред с Бой Джордж, който помни дизайнера като „доста интровертен“, докато „не изпие достатъчно и не се превърне в Шърли Беси“, както и певецът Били Айдъл, актьорът Тим Рот и дизайнерът на шапки Стивън Джоунс. Те танцуват по цяла нощ и понякога на следващата сутрин се отправят право към училище. „Това беше мястото – казва по-късно Галиано. – Ставаше все по-трудно и по-трудно да се влиза и колкото по-трудно беше, толкова повече хора се опитваха и това го правеше още по-изключително.“ В противовес на мрачния и труднодостъпен Taboo е пъстрият и с бразилски дух Kinky Gerlinky, където властва драг културата.

Миксът в тези клубове е гей и хетеро, различни раси, до един облечени в скандални дрехи и лица, гримирани театрално. Стивън Джоунс прави шапки за всички, а по-късно варианти на тези модели стават част от колекциите на Марк Джейкъбс, Готие, Рей Кавакубо, Мюглер и Галиано. Подценяване е обаче да се мисли, че става въпрос само за набързо ушити костюми от платове, купени из базарите на Лондон.

В действителност говорим за много и най-различни субкултури като Фетиш, Гот, Рейв, New Romantics или High Camp, а всяка от тях си има свои по-малки „племена“. Никой не облича едно и също два пъти, а костюмите зависят пряко от танците. New Romantics, с техните ретро ризи с високи набрани яки, които стават любими на принцеса Даяна, се движат внимателно по дансинга, за да не съсипят елегантните си костюми. На другия полюс са прилепналите дрехи от ликра в края на десетилетието, когато властват пайетите и ламето. Всичко това и днес шества по модните подиуми под шапката на „носталгията по 80-те“.

Зад всичко това има и още една история и тя е тази за наркотиците. Бой Джордж разказва: „Имаше много дрога и всякакви субстанции. Беше френетично и хората се забавляваха като за последно. Беше време на пълен екстаз“. Галиано се съгласява с него:

„Всяко дете през 80-те е употребявало наркотици – казва той. – Радвам се, че го направих. И се радвам, че по някакъв начин оцелях. Това ми помогна да продължа нататък.“

Има още...

Родена с „риза“ (увита в плацентата), което навсякъде по света е знак за голям късмет. Майка й четяла в болницата „Време разделно“ и я кръстила Елица. Нашата Елица обича да се смее – случвало се е много пъти приятели да я разпознават по смеха – идва от другия край на заведението. Така е научена вкъщи – сдържа гласа си, когато е ядосана, но никога не спи...