Текстът е публикуван в бр. 3 на сп. Момичетата от града

Алекзандър Маккуин, Джон Галиано, Бой Джордж, Шаде, Мик Джагър, Дейвид Боуи, Хемиш Боулс, Стивън Джоунс и вездесъщата Вивиан Уестууд – списъкът е дълъг и може да продължи цяло десетилетие. И то не кое да е, а 80-те години в Лондон – време, историите за което днес звучат отчасти като легенда, отчасти като фантазия. Едно обаче е безспорно – съвременната мода се ражда там и тогава.

Началото е през 1978 г., когато млад импресарио на име Стив Стрейндж и неговият приятел, диджеят Ръсти Игън, организират в подземен бар на улица „Дийн“ в Сохо своя музикална вечер всеки вторник. Игън смесва в сетовете си Дейвид Боуи с Roxy Music, Kraftwerk и John Barry. „Този звук не съществуваше никъде другаде освен в това помещение“, казва Стив Дагер, по онова време студент в Лондонското училище по икономика, който по-късно става мениджър на Spandau Ballet. „Чувствахме се сякаш сме се пренесли в бъдещето.“

Вечерите продължават само три месеца, но Стрейндж и Игън разбират, че идеята им има потенциал. „Лондон през 1978 г. беше доста безцветен – казва Дагер. – Пънкът беше свършен, това беше прилив на енергия, който не можеше да продължи дълго и не издържа, така че търсехме ново място за поп културата.“ Няколко месеца по-късно клубът се премества в по-голямо пространство, вино бар в Ковънт Гардън, наречен Blitz – място, което днес има свое запазено място в историята. Посетителите са смесица от ексцентрици и студенти по мода от „Сейнт Мартинс“, включително Джон Галиано, който по думите на Стрейндж прилича на „елф от предградията с прекалено много гел на косата“.

Всички посетители са облечени като филмови звезди или исторически личности и основната им мисия е да се показват и да позират. Ексцентричен младеж на име Джордж О'Доуд, извесен като Бой Джордж, работи на гардероба. Редовните посетители – включително Галиано – са известни като „Blitz Kids“. Дизайнери, музиканти, художници и танцьори се срещат в клуба и взаимното им влияние ражда невероятни творения. Джон Галиано си спомня как в четвъртък и петък „колежът беше почти пуст. Всички бяха вкъщи, работещи по костюмите си за уикенда“.

Blitz ражда плеяда други клубове през годините, включително Cha-Cha within Heaven под гарата Charing Cross – най-големият гей диско клуб в Европа по онова време. Именно там посетителите започват да се появяват с дрехи, ушити от парчета от други дрехи, много преди Мартин Марджела да превърне това в свое модно верую. „Влизаше се от една алея отзад – разказва редакторът на американския Vogue Хамиш Боулс, който учи в „Сейнт Мартинс“ по същото време като Галиано. – На вратата седеше жена на име Скарлет Кенън, с изрусена до бяло коса, която в един момент беше подстригана във формата на силуета на Ню Йорк. Беше абсолютно ужасяваща, млада Горгона. Тя държеше в ръка огледало и го слагаше пред всеки, когото смяташе за неподходящо облечен, и питаше: „Бихте ли си разрешили да влезете в този клуб?“. Тя беше всемогъща.“

Не по-малко популярен е и клубът Wag в Сохо, където може да се видят свежи лица като Нене Чери, наред с дежурните студенти по изкуство и мода, които пият топла бира от пластмасови чаши и танцуват на Bananarama и The Beastie Boys. Мик Джагър и Кийт Ричардс се отбиват от време на време, Sade и Fine Young Cannibals пеят в клуба, а Дейвид Боуи снима клипа за хитовия си сингъл Blue Jean там. Впрочем Боуи прави кастинг за клиповете си именно в клубовете – къде другаде – и признава, че черпи вдъхновение оттам.

Друга голяма легенда на 80-те е Taboo – частна вечер в четвъртък в подземен клуб, наречен „Максимус“ на площад Лестър, създаден от художника изпълнител Лий Баури.

„Обличайте се така яко, сякаш животът ви зависи от това, в противен случай изобщо не си правете труда.“

Това казва Лий Баури за дрескода на седмичната си клубна вечер Taboo. Баури е скандалният церемониалмайстор на ъндърграунд сцената в лондонските клубове в средата на 80-те. Ролята му е да осигурява феноменално шоу за всички в клуба, а влиянието му се разпростира както в света на модата, така и в света на изобразителното изкуство (той е модел за някои от картините на Лушън Фройд). Самият той превъзходен крояч и шивач, Баури измисля за себе си невероятни тоалети, клубът за него е театър за индивидуална изява. Едновременно с това той променя и цялото си тяло – например гримирайки се в десена на дрехата си. Неговите прочути вечери приличат на подхранван от наркотици карнавал на психо-блясък и полисексуален разврат. Троян, неговият любовник, веднъж отрязва половината си ухо като модно изявление, тъй като, както една статия в The Face от 1986 г. обяснява, на него „абсолютно му е писнало да бъде копиран“ от момичетата в Taboo.

Джон Галиано е сред редовните посетители наред с Бой Джордж, който помни дизайнера като „доста интровертен“, докато „не изпие достатъчно и не се превърне в Шърли Беси“, както и певецът Били Айдъл, актьорът Тим Рот и дизайнерът на шапки Стивън Джоунс. Те танцуват по цяла нощ и понякога на следващата сутрин се отправят право към училище. „Това беше мястото – казва по-късно Галиано. – Ставаше все по-трудно и по-трудно да се влиза и колкото по-трудно беше, толкова повече хора се опитваха и това го правеше още по-изключително.“ В противовес на мрачния и труднодостъпен Taboo е пъстрият и с бразилски дух Kinky Gerlinky, където властва драг културата.

Миксът в тези клубове е гей и хетеро, различни раси, до един облечени в скандални дрехи и лица, гримирани театрално. Стивън Джоунс прави шапки за всички, а по-късно варианти на тези модели стават част от колекциите на Марк Джейкъбс, Готие, Рей Кавакубо, Мюглер и Галиано. Подценяване е обаче да се мисли, че става въпрос само за набързо ушити костюми от платове, купени из базарите на Лондон.

В действителност говорим за много и най-различни субкултури като Фетиш, Гот, Рейв, New Romantics или High Camp, а всяка от тях си има свои по-малки „племена“. Никой не облича едно и също два пъти, а костюмите зависят пряко от танците. New Romantics, с техните ретро ризи с високи набрани яки, които стават любими на принцеса Даяна, се движат внимателно по дансинга, за да не съсипят елегантните си костюми. На другия полюс са прилепналите дрехи от ликра в края на десетилетието, когато властват пайетите и ламето. Всичко това и днес шества по модните подиуми под шапката на „носталгията по 80-те“.

Зад всичко това има и още една история и тя е тази за наркотиците. Бой Джордж разказва: „Имаше много дрога и всякакви субстанции. Беше френетично и хората се забавляваха като за последно. Беше време на пълен екстаз“. Галиано се съгласява с него:

„Всяко дете през 80-те е употребявало наркотици – казва той. – Радвам се, че го направих. И се радвам, че по някакъв начин оцелях. Това ми помогна да продължа нататък.“

Има още...