Текстът е публикуван в бр. 3 на сп. Момичетата от града
Алекзандър Маккуин, Джон Галиано, Бой Джордж, Шаде, Мик Джагър, Дейвид Боуи, Хемиш Боулс, Стивън Джоунс и вездесъщата Вивиан Уестууд – списъкът е дълъг и може да продължи цяло десетилетие. И то не кое да е, а 80-те години в Лондон – време, историите за което днес звучат отчасти като легенда, отчасти като фантазия. Едно обаче е безспорно – съвременната мода се ражда там и тогава.
Началото е през 1978 г., когато млад импресарио на име Стив Стрейндж и неговият приятел, диджеят Ръсти Игън, организират в подземен бар на улица „Дийн“ в Сохо своя музикална вечер всеки вторник. Игън смесва в сетовете си Дейвид Боуи с Roxy Music, Kraftwerk и John Barry. „Този звук не съществуваше никъде другаде освен в това помещение“, казва Стив Дагер, по онова време студент в Лондонското училище по икономика, който по-късно става мениджър на Spandau Ballet. „Чувствахме се сякаш сме се пренесли в бъдещето.“
Вечерите продължават само три месеца, но Стрейндж и Игън разбират, че идеята им има потенциал. „Лондон през 1978 г. беше доста безцветен – казва Дагер. – Пънкът беше свършен, това беше прилив на енергия, който не можеше да продължи дълго и не издържа, така че търсехме ново място за поп културата.“ Няколко месеца по-късно клубът се премества в по-голямо пространство, вино бар в Ковънт Гардън, наречен Blitz – място, което днес има свое запазено място в историята. Посетителите са смесица от ексцентрици и студенти по мода от „Сейнт Мартинс“, включително Джон Галиано, който по думите на Стрейндж прилича на „елф от предградията с прекалено много гел на косата“.
Всички посетители са облечени като филмови звезди или исторически личности и основната им мисия е да се показват и да позират. Ексцентричен младеж на име Джордж О'Доуд, извесен като Бой Джордж, работи на гардероба. Редовните посетители – включително Галиано – са известни като „Blitz Kids“. Дизайнери, музиканти, художници и танцьори се срещат в клуба и взаимното им влияние ражда невероятни творения. Джон Галиано си спомня как в четвъртък и петък „колежът беше почти пуст. Всички бяха вкъщи, работещи по костюмите си за уикенда“.
Blitz ражда плеяда други клубове през годините, включително Cha-Cha within Heaven под гарата Charing Cross – най-големият гей диско клуб в Европа по онова време. Именно там посетителите започват да се появяват с дрехи, ушити от парчета от други дрехи, много преди Мартин Марджела да превърне това в свое модно верую. „Влизаше се от една алея отзад – разказва редакторът на американския Vogue Хамиш Боулс, който учи в „Сейнт Мартинс“ по същото време като Галиано. – На вратата седеше жена на име Скарлет Кенън, с изрусена до бяло коса, която в един момент беше подстригана във формата на силуета на Ню Йорк. Беше абсолютно ужасяваща, млада Горгона. Тя държеше в ръка огледало и го слагаше пред всеки, когото смяташе за неподходящо облечен, и питаше: „Бихте ли си разрешили да влезете в този клуб?“. Тя беше всемогъща.“
Не по-малко популярен е и клубът Wag в Сохо, където може да се видят свежи лица като Нене Чери, наред с дежурните студенти по изкуство и мода, които пият топла бира от пластмасови чаши и танцуват на Bananarama и The Beastie Boys. Мик Джагър и Кийт Ричардс се отбиват от време на време, Sade и Fine Young Cannibals пеят в клуба, а Дейвид Боуи снима клипа за хитовия си сингъл Blue Jean там. Впрочем Боуи прави кастинг за клиповете си именно в клубовете – къде другаде – и признава, че черпи вдъхновение оттам.
Друга голяма легенда на 80-те е Taboo – частна вечер в четвъртък в подземен клуб, наречен „Максимус“ на площад Лестър, създаден от художника изпълнител Лий Баури.
„Обличайте се така яко, сякаш животът ви зависи от това, в противен случай изобщо не си правете труда.“
Това казва Лий Баури за дрескода на седмичната си клубна вечер Taboo. Баури е скандалният церемониалмайстор на ъндърграунд сцената в лондонските клубове в средата на 80-те. Ролята му е да осигурява феноменално шоу за всички в клуба, а влиянието му се разпростира както в света на модата, така и в света на изобразителното изкуство (той е модел за някои от картините на Лушън Фройд). Самият той превъзходен крояч и шивач, Баури измисля за себе си невероятни тоалети, клубът за него е театър за индивидуална изява. Едновременно с това той променя и цялото си тяло – например гримирайки се в десена на дрехата си. Неговите прочути вечери приличат на подхранван от наркотици карнавал на психо-блясък и полисексуален разврат. Троян, неговият любовник, веднъж отрязва половината си ухо като модно изявление, тъй като, както една статия в The Face от 1986 г. обяснява, на него „абсолютно му е писнало да бъде копиран“ от момичетата в Taboo.
Джон Галиано е сред редовните посетители наред с Бой Джордж, който помни дизайнера като „доста интровертен“, докато „не изпие достатъчно и не се превърне в Шърли Беси“, както и певецът Били Айдъл, актьорът Тим Рот и дизайнерът на шапки Стивън Джоунс. Те танцуват по цяла нощ и понякога на следващата сутрин се отправят право към училище. „Това беше мястото – казва по-късно Галиано. – Ставаше все по-трудно и по-трудно да се влиза и колкото по-трудно беше, толкова повече хора се опитваха и това го правеше още по-изключително.“ В противовес на мрачния и труднодостъпен Taboo е пъстрият и с бразилски дух Kinky Gerlinky, където властва драг културата.
Миксът в тези клубове е гей и хетеро, различни раси, до един облечени в скандални дрехи и лица, гримирани театрално. Стивън Джоунс прави шапки за всички, а по-късно варианти на тези модели стават част от колекциите на Марк Джейкъбс, Готие, Рей Кавакубо, Мюглер и Галиано. Подценяване е обаче да се мисли, че става въпрос само за набързо ушити костюми от платове, купени из базарите на Лондон.
В действителност говорим за много и най-различни субкултури като Фетиш, Гот, Рейв, New Romantics или High Camp, а всяка от тях си има свои по-малки „племена“. Никой не облича едно и също два пъти, а костюмите зависят пряко от танците. New Romantics, с техните ретро ризи с високи набрани яки, които стават любими на принцеса Даяна, се движат внимателно по дансинга, за да не съсипят елегантните си костюми. На другия полюс са прилепналите дрехи от ликра в края на десетилетието, когато властват пайетите и ламето. Всичко това и днес шества по модните подиуми под шапката на „носталгията по 80-те“.
Зад всичко това има и още една история и тя е тази за наркотиците. Бой Джордж разказва: „Имаше много дрога и всякакви субстанции. Беше френетично и хората се забавляваха като за последно. Беше време на пълен екстаз“. Галиано се съгласява с него:
„Всяко дете през 80-те е употребявало наркотици – казва той. – Радвам се, че го направих. И се радвам, че по някакъв начин оцелях. Това ми помогна да продължа нататък.“
Има още...
Постепенно от малките клубове хората се преместват в по-големи като Camden Palace, където тълпите са по-разнородни, а към края на десетилетието се правят партита в складове, на които идват огромни количества ексцентрично облечени хора. Уникалната връзка между музиката, клубното облекло и модата се запазва като основна характеристика на 80-те и е нещо, без което Лондон по онова време е немислим.
Съвсем не е случайно, че международната слава на английската модна сцена се ражда именно в онази епоха. На първо място това се дължи на отличното образование във вече легендарните „Сейнт Мартинс“, Тhe Royal College of Art и Hornsey College of Art. Дизайнерите, възпитаници на тези учебни заведения, са сред най-изявените герои на лондонската клубна сцена. Тяхната смела и толкова различна модна естетика е пряко повлияна от клубната култура на Лондон и именно на това се дължи международният им успех. Преди пет години лондонският музей „Виктория и Албърт“ организира изложбата „От клуба до подиума“, която има за цел да покаже как модата на 80-те се е появила директно от ъндърграунд сцената. „Club to Catwalk“ включва творения на Джон Галиано, Вивиан Уестууд, Стивън Джоунс, Бети Джаксън, Пол Смит, Пам Хог, Катрин Хамет, Рифат Йозбек, Лий Баури, и Мистър Пърл – култовия майстор на корсети, чийто най-знаменит модел, може би след Дита Тийз, е самият той.
Една от култовите марки, която се ражда по онова време, е Body map. Създателите й Стиви Стюарт и Дейвид Хола правят най-необичайните модни ревюта, чието влияние продължава и до днес – те имат жива музика, моделите им танцуват на подиума с хореография от Майкъл Кларк, облечени в странни, нерядко „унисекс“ дрехи, в ревютата участват всякакви хора – техни приятели, деца и възрастни жени от всички размери и раси. Рекламните им кампании се снимат от съвсем младите тогава Марио Тестино и Дейвид Лашапел.
От тази култура на свобода и смели идеи се ражда и първото списание, изцяло измислено и управлявано от жени – Blitz. Според издателката му Кари Лабович това е първото списание за стил в света – издание, което се занимава не просто с мода, музика или култура, а с всичко това едновременно, пречупено през призмата на създателките си. На страниците за мода в списанието се появяват модели, видени в клубовете на Лондон и клубните марки, като вече споменатите Body map. Именно екипът на Blitz измисля и реализира за първи път онова, което днес е обичайно в модата – една и съща дреха, пречупена през визията на различни дизайнери. В случая това е класическото яке от деним на Levi’s, което 22-ма дизайнери преработват според своите представи. Успехът на проекта е зашеметяващ, изложбата с якетата е изложена във „Виктория и Албърт“, а след това обикаля света.
Но безспорно най-големите имена, които клубната култура подарява на модата, са Алекзандър Маккуин и Джон Галиано. Двамата имат доста общо помежду си – те произхождат от предградията на работническата класа в Лондон, учат в „Сейнт Мартинс“, макар и почти десетилетие един от друг, и влизат в лигата на най-големите чрез покровителството на световния моден конгломерат LVMH, преди кариерата им да прекъсне драматично в разстояние на една година: Маккуин се самоубива през февруари 2010 г., а Галиано е уволнен от Кристиан Диор след пияна антисемитска тирада в бар в Париж на следващата година.
Маккуин и Галиано всъщност имат много повече общо, отколкото социалната класа, образованието и фаталното изпадане от модата и успеха. Още през 80-те и началото на 90-те години на миналия век, когато са млади, гладни и все още неизвестни, Галиано и Маккуин са редовни членове на клубната сцена в Лондон и това е основното влияние върху тяхната работа и дизайн, то е социалният център на техните формативни години като творци.
Все пак връзките им с клубната сцена са съвсем различни: Галиано се присъединява към движението „New Romantics“ в средата на 80-те, а Маккуин е фен на rave и house музиката от началото на 90-те години на миналия век, така че двамата се срещат само на случайни модни събития. Но музикалната и клубна култура в Лондон са еднакво важни и за двамата.
През 80-те Галиано е бедно момче от предградията. Той живее при семейството си в Южен Лондон и получава финансова помощ за покриване на разходите си за транспорт до колежа. Галиано има два живота: един като добро католическо момче от Пекъм, което разговаря с майка си от Андалусия на испански, и втори като самопровъзгласил се „клубен демон“ в Сохо, като Темза е границата между двете.
Първата колекция на Джон Галиано е абсолютен пример за творба на истински Blitz kid. Той посвещава ревюто си на френската революция, като дрехите му са именно онзи невероятен микс от исторически костюми и модерни силуети, който ще остане негова запазена марка и в годините му в „Диор“. Музиката за ревюто Джон миксира сам, като смесва Марсилезата с бит боп и я дава за одобрение на легендарния Малкълм Макларън. На ревюто излизат приятели на Галиано и хора, които той сам е избрал и на които плаща, като им подарява по една своя скица.
Колекцията е изкупена моментално от Browns– най-влиятелния магазин за мода в града. Галиано закарва колекцията си до магазина, бутайки по улицата стойките за дрехи на колела, тъй като не може да си позволи да вземе такси. Веднага след това Даяна Рос и Барбра Стрейзънд изкупуват моделите направо от закачалките. Понеже няма пари за лъскави копчета, Джон ги е направил от монети, на които е пробил дупки и се налага в магазина да ги разшие и замени с обикновени пластмасови копчета, тъй като, обясняват му, е неприлично да прави дупки върху лицето на кралицата.
Една вечер в края на 1984 г., докато работи върху втората си колекция – The Ludic Game, Галиано и помощникът му Йохан Брун са в клуб Heaven, когато виждат приятеля си Пол Фрекер облечен с двуредно вечерно сако от 1930 г., на което отзад е добавен плисиран турнюр от 1880 година. Галиано е абсолютно очарован и казва на Брун: „Това е новият ми силует“. Излишно е да се добавя, че модели като този присъстват по-късно в почти всички колекции, които Галиано прави за „Диор“.
В началото на 90-те години Галиано вече живее в Париж, докато всички разговори в Лондон са за младия Маккуин, който също е присъствал на откриващата нощ на Taboo, но работи в съвсем друга стилистика. Клубният му живот обаче е досущ като този на Галиано преди него. „Обикновено започвахме вечерта някъде близо до Сохо, например в гей клуба Comptons на Old Compton Street, а след това обикаляхме от място на място“, спомня си приятелят и колега на Маккуин – Саймън Унгълс, който сега ръководи модния отдел на Художествената академия в Сан Франциско.
„Накрая се озовавахме на някое не особено популярно място, като например в Man Stink. Обичахме това място! Това беше клуб в някаква изба, където имаше дори катакомби, в които се случваше Бог знае какво, но хаус музиката беше абсолютно фантастична.“ Именно в Man Stink Маккуин оставя първата си колекция – Taxi Driver – отзад в торби за боклук, защото не иска да плаща наем за склад, и боклуджиите я изхвърлят на следващата сутрин.
Въпреки толкова подобните си пристрастия, Галиано и Маккуин никога не стават приятели, дори напротив. Тяхното съперничество е почти непозната територия в модната история. Галиано е фанатично целеустремен в кариерата си, а Маккуин е обсебен от това да надмине Галиано. „Той беше силно конкурентен с Джон – казва Майкъл Робъртс, бивш моден директор на Vanity Fair. – Не можеше да споменеш Джон около него. Ако си облечен с нещо от Джон, той побесняваше.“ Маккуин е гневен заради това, че Галиано получава значителна финансова подкрепа и одобрение от шефа на LVMH Бернар Арно. Като отмъщение Маккуин търси начини да се подиграе с дизайните на Галиано, когато е възможно. Една вечер в началото на 90-те Маккуин и неговото гадже Андрю Гроувс решават да се облекат, за да отидат в Kinky Gerlinky. Маккуин се облича във вълнен женски костюм, който неговата приятелка, стилистката Изабела Блоу, е купила от най-новата колекция на Галиано. Тъканта на костюма е толкова груба, че зърната на Маккуин кървят, но той въпреки това изкарва така цялата нощ в клуба.
Подобно на Галиано, Маккуин намира своето вдъхновение в най-тъмните кътчета на Лондон. Веднъж той рисува поло с прозрачни вертикални разрези, които разкриват бюста на модела, и го дава на дизайнера по трикотаж в модната си къща, младия тогава Джулиен Макдоналд. „Той го нарече „Махни си циците“ – смее се Макдоналд, разказвайки за случката. – Той ми каза, че това му напомня за фетиш облекло, което е видял в един клуб предишната вечер.“
В едно интервю в средата на 90-те Галиано казва, че ходенето по клубове е „откъдето идва моето вдъхновение. Да си жив. Понякога скицирам до пет часа сутринта, друг път танцувам до пет сутринта. Всичко е част от това, което правя.“ Ако беше все още жив, няма съмнение, че Маккуин би се съгласил със своя съперник по този въпрос.
Извън двамата модни гении клубовете на Лондон са своеобразна отправна точка и за много други хора в модата. Blitz kid е и Хамиш Боулс – вече четвърт век European editor-at-large на американския Vogue и един от най-големите колекционери на Haute Couture в света. Известен с любовта си към лилавия цвят, обувките с монограм и пелерините, в младостта си Хамиш има слабост към дамските сака и чантите на „Шанел“, за което е освиркван от всички таксиметрови шофьори на Париж и веднъж за малко не проваля любовната среща на шефката си, явявайки се на обяд в същия клуб и с идентичен на нейния тайор в пастелно син цвят. „С дрехите си аз заявявам себе си“ – казва гордо Хемиш.
Ерата на 80-те и клубната мода завършва символично през 1990 година с ревюто на Рифат Йозбек, на което всички модели излизат на подиума облечени в бяло. Това е достоен финал на едно десетилетие, в което властва култът към това да си облечен прекалено добре или просто прекалено. За да дойде епохата, в която никой не се облича добре. Носталгията към 80-те изглежда напълно обяснима, не е ли така?
Да бъдеш Тиери Мюглер
