Начин на живот

Любимите цветя на българската литература

Като отглеждаме любимите цветя на българската литература, те през цялата година ще ни карат да помним, да почитаме и да предаваме нататък!

Любимите цветя на българската литература

Представяме ви поредната статия от рубриката ни "Тайната градина", която поддържаме заедно с Боряна Михайлова от botanika.bg. Тя ни учи на градинарство и цветарство, но най-вече на любов към цветята и градината. А днес, в Деня на будителите, обръщаме поглед към цветята в българската литература.

От години дилемата "Хелоуин или Ден на будителите" витае из октомврийския ни въздух и докато улиците се изпъстрят с тиквени фенери, загадъчни украси и страховити маски още от средата на месеца, то по нищо не личи настъпването на Деня на будителите. А някак е плашещо да празнуваме само чужди празници, по-плашещо е и от самия Хелоуин...

Наред с всички стихотворения, които караме децата да научат за Деня на будителите, припомнянето на всички възрожденски ликове, бликащи от социалните мрежи и телевизията, ето още една идея как да отбележим този ден: като отглеждаме любимите цветя на българската литература, те през цялата година ще ни карат да помним, да почитаме и да предаваме нататък!

„...каменарят се завърна, набрал голяма китка сини минзухари. Той ги гледаше и се усмихваше, очите му се пълнеха с тиха, сладка радост.“

„Сините минзухари“, Йордан Йовков


Ти сещаш – непорочна – над тебе някой бди:
чувствено-набожна – то моята мечта е.
С венец от мак и здравец на чело,
настръхнала над твоето легло,
тя бди, желае – и не смее...

„Далеко си...“, Пейо Яворов


„През месец май на юг, в Македония, цъфтят вече всички цветя, тежат от всякакви цветя лехите по градините... По високо надигналите се жита из полето гъсто се синеят метличини, по бреговете, на припек, пламти нашироко див мак, полюляват се белите венчета на лайки, тлее като синкавочервена жерава мащерка или това е нейният свеж, бодър мирис, който иде с всеки полъх на ветреца.“

„Спомени от детството“, Димитър Талев


„Имаше един човек между тях, едничкото име на когото можеше да докара усмивка и на най-начумереното лице, да развесели и да смекчи и най-мрачната душа. Тоя човек беше Люцкан, единственият продавач на цветя в града…И докато всички на масата си разменят цветя и се смеят на галантните бележки, които Люцкан нарочно сипе по-щедро, той подава на Иванка стрък синя теменуга и й шепне за сметка на секретаря:

– Теменуга! Скрита любов. Бъди благоразумна!

Бял карамфил пък, което значи чистота, той подава на Ирина…“

„Песента на колелетата“, Йордан Йовков