Когато сам не можеш да поставиш границите на собствения си предел на търпимост, започват да идват телеграмите...
Всеки човек се ражда с вярата в себе си за Бог, душата или друга вълшебна сила. Аз вярвам в Бог, който живее вътре в нас и ни помага. Аз имам нужда да вярвам. И когато, в забързаното си ежедневие, понякога си мисля, че вече нямам сили, изморена съм, край, това е пределът... изобщо не е така! Телеграмките и знаците идват, но често просто не ми се иска да ги прочета. Вместо това ми харесва да следвам порива на бунтарката в мен, на детето, което упорито отказва да порасне и да поеме отговорността за собственото си щастие. И тогава идва ден, за който не си и предполагал, нямаш билет или план, а само висока температура. Казваш си - и какво толкова, хоп едно хапче и всичко ще е 6. Да, ама не. Температурата продължава толкова дълго, колкото е необходимо, за да се осъзная. Антибиотик едно не подейства - тялото блокира. Изчезна желанието за храна, за музика, за филми. Единственото, от което имаше нужда тялото ми, бе да затворя очи и да СПРА! Аз - която никога не спирам да тичам, да фантазирам, да мисля, да обичам, да продавам, да се движа. Просто спрях, без желание и сили. Само дишах, но това ми беше абсолютно достатъчно.[[quote:1]]Тогава си помислих - тъжно е, че си сама, тъжно е, че си не разбрана, тъжно е и е реално, че трябва спешно да вземеш мерки и да поемеш отговорността за себе си. Силно обичаш детето си, но как би била добра майка, как би се радвала на него, ако те няма? Няма кой да се погрижи за теб, ако не го направиш сама за себе си. Женската ми същност винаги е искала да е слаба и "някой" да се погрижи за нея, да ѝ даде топъл чай и нежна дума. Сега това желание се изпари. Три дни нямаше сън, имаше борба. Борба със страхове, борба между душата и тялото. Антибиотикът влиза в тялото и убива всички биологични организми, търсейки болестта по пътя си. Реалността влезе в душата ми, за да ѝ обясни, че е много хубаво да бъде романтична мечтателка, но не по-малко важно е да се съхрани здрава и силна.[[quote:0]]
Питам се и като че ли знам отговора същевременно - няма ли друг начин за събуждане на инстинктите, няма ли друг начин за освобождаване от болката и агонията на манипулацията, от суетата?... Няма. Често, докато не стигнем дъното, няма излизане, няма събуждане. Но точно в тези моменти можеш да видиш истинския себе си и да се откриеш. Да усетиш как всички емоции преминават през тялото ти, да си подадеш сам ръка, за да се изправиш. Животът ни е това, което сами сглобим от него. Всички останали са само странични наблюдатели с временни роли в него, харесва ли ни или не...
Радвам се, че съм жива и преминах през този урок по пътя на моето събуждане и осъзнаване, макар и с помощта на поредния антибиотик.
