Любов и други бедствия

Две поколения говорят: Баба

Да сме жени е прекрасно! Да сме майки е свещено! Да сме баби е велико! ...

Две поколения говорят: Баба

Деси Димова /39 г./ и Ваня Смоленска /62 г./ са две съвременни момичета, които макар и от различни поколения, имат много да ни кажат за живота и важните неща в него. Точно това е и интересното на този разговор - двете различни гледни точки, които понякога обаче са доста еднакви...

Деси: В деня, когато моите деца загубиха една от бабите си, аз прочетох (вярвам неслучайно) следното изказване на Захари Карабашлиев: “Институцията "баба" в никакъв случай не е без своите минуси, но е най-доброто, което човечеството има да предложи на своите най-малки членове”. Не можеше да се случи да прочета нещо друго, което така пълно да опише ролята на бабите в живота им и в живота ми. И също така безпощадно да ми покаже предстоящата липса.

Ваня: Баба, това съм аз. Това понятие си го знам, в това състояние  се усещам жива и щастлива вече почти осем години. Преди толкова време се родиха внучките ми. От мига, в който ги зърнах за първи път, та до днес, чувството ми на осъзната влюбеност нараства след всяка наша среща, изостря сетивата ми, умножава сложните житейски въпроси и същевременно ме прави по-спокойна и преизпълнена с умиление и блаженство. Чувства, които преди години за мен бяха само понятия. Ще ви разкажа за влюбената баба от моята персона. Другата – досадница с диоптрите, артрита, Хашимотото и още разни там придобивки във времето я заключвам в килера и й отнемам думата.

Деси: У мен вече се е настанил гневът. Гняв спрямо тази несправедлива липса. Предстоят ми години на борба с мисълта, че по незнайни причини животът лиши децата ми от нещо, което аз съм изживяла в някакъв почти-идеален, почти-перфектен вид – връзката с безусловната любов на моите баби.[[quote:2]]Ваня: Тази тема се пише само със сърцето. Абсолютно сигурна съм, че зад тези мои думи ще се подпишат милиони усмихнати баби. Когато станах баба, първото нещо, на което се научих и което ми се получи с огромна лекота, е да дарявам обич без никакви условности и никакви очаквания. Разбрах, че съм имала огромни запаси от неизразходвана любов. И когато щедро я дарявам на внуците, когато главен говорител е сърцето, виждам как всичко между нас се получава с лекота – разговаряме, играем, пеем, хитруваме, танцуваме. Няма напрежение, почти няма "трябва", старая се думичката да е "хайде". И все по-често ме смачква въпросът защо нямах това поведение към моето дете. Не знам дали не е парадокс, но хем нервите ми поизтъняха и прага на чувствителност слезе ниско долу, хем се сдобих с огромни дози търпимост, желание да изслушвам и безкрайно търпение.

Деси: От общо 13-те внуци на баба, аз съм 9-та поред. И мога най-сърдечнo да кажа, че си я спомням в държанието й към мен като към единствена внучка. Когато станах на около 10, спрях да се питам как е възможно баба да обича всички нас едновременно и поравно. Тогава бях сигурна, че тя има по-голямо сърце от всички, които познавам. По-голямо дори от това на мама.

Ваня: Аз съм баба в непосредствен контакт с децата в стил от време на време и този факт сам по себе си много ме улеснява. Като прибавя към това и че не съм от типа "амбициозни", за мен остава да се наслаждавам на миговете, прекарани с малките момичета. Да, аз нямам отговорности относно образованието, спорта, не съм с тях в изнервящата повторяемост на ежедневието, но освен жизнеопределящите посоки, съществуват едни други "детайли", които изобщо не са за подценяване. Затова се старая, без капка насилие, да ги направя съпричастни към нещата, които аз мога да правя. Старая се да не обяснявам, а да разказвам. Нямам страх да си призная, че нещо не знам, защото знам че от това авторитетът ми няма да пострада. От болезнените спомени на моето детство съм разбрала, че големите "авторитети" сами разрушават себе си, когато в момент на слабост действат с насилие – все още имам спомен от болката и нищо не помня за моята детска вина, предизвикала насилието. Не съм от безгрешните баби, понатупвала съм по някое дупе, "аргументирано" и нервно, но с времето се научих да се извинявам.[[quote:3]]Вече знам, че там, където съм виновна, няма малки и големи хора.

Деси: Днес моите деца имат една баба. Тя може да лежи с часове в тъмното, за да приспива някое от тях. Аз не мога. Тя може да играе една и съща игра с дни. Аз не мога. Тя би хукнала за прясно мляко, ако е свършило за закуска. Аз ще сваря макарони. Тя ще стопли два пъти супата, ако първият път е получила отказ. Аз ще намажа филия. Тя ще зареже вечерята си по средата, ако играта им е опасна. Аз ще я забраня. Тя ще даде няколко продължения по 5 минути на мач, който се играе в 10 вечерта. Аз с поглед ще ги наместя по леглата след първото.

Ваня: Прочетох някъде, че децата се отглеждат с любов, а се възпитават с пример. Много бих искала аз да бъда част от добрия пример за моите внучки. Защото, откакто съм тяхна баба, неведнъж тайничко съм произнасяла наум "Колко бих искала те да…" и тук мога да изредя в дълга поредица мечтите си. Слава Богу, че през техните главици и следа от подобна мисъл няма спрямо мен. И въпреки това, откакто сте родени, мили мои Александра и Калина, успяхте да ме направите по-търпелива, по-вдъхновена, по-естествена. Вие донесохте живец в дните ми, прогонихте унинието. Научихте ме да овладявам гнева си. Аз порасвам заедно с вас, учейки се на уважение към малките по възраст и мъдри по прозрения. Благодаря ви!

Деси: Днес моята майка има по-голямо сърце от моето. Баба ви има вяра, аз – съмнения. Тя се радва на видяното, аз очаквам още. За нея сте награда, за мен – обект на възпитание.

Всичко това не е в абсолютни стойности – и за мен сте награда, и за мен сте вяра, и за мен сте радост. В огромни количества сте от всичко, освен когато не ми натежат вашите домашни или липсата на обноски или плачът и не си дам сметка, че всичко е в моите и на баща ви ръце. Тогава сте предимно отговорност. И знам, че след години ще ме видите както аз днес виждам баба ви – като майка. Със съответните кусури, с развенчаването на идолите всеки ден, със снизхождение понякога[[quote:0]]Добре го е измислила природата. Когато загубиш вярата в родителя, да имаш разбирането на пра-родителя.

Ваня: Баба е ласка, уют, топлина и сигурност; обич, доброта, прошка и погалване; прегръдка, приемане, спокойствие и умиление, спомен, пристан; аромат на любима гозба, очакване, търпение, утеха; споделяне, разбиране; приказки вечер, сутрин палачинки и много благост...[[more]]Животът е гениален в своя кръговрат! Във времето, когато сме поели в посока към най-неизбежното, чрез раждането на новия живот, той ни връща отново в самото си изначалие и сякаш с това съпреживяване на детството с нашите внуци категорично ни доказва силата на своята вечност. Краят и началото се прегръщат... Посбръчканата голяма длан поема малката ръчичка и заедно прохождат, тръгват и вървят... До мига, в който младостта се засилва и побягва напред!

Деси: Моят гняв няма да промени липсата. Но може да промени мен. Да ме кара да се сещам по-често, че простъпките на майка ми са постъпките на баба ми. Че те имат право на техните отношения, само техните, без аз да стоя с табелки с оценки между тях. Защото как иначе щях да си спомням как лежах будна в стотиците летни нощи на моето детство и в тъмното слушах баба, дядо и щурците. В голямата одая, близо до леглото им има още едно – за нас, внуците. През летата, чиито вечери прекарвах в това широко легло, чух някои от най-смислените разговори, чух думи като добър и лош, честен, красив, работа, надница, планове...

Така научих тези думи, защото вечер, докато се унасях в сън, ги слушах в тъмнината да правят разбор на деня, ситуациите, хората, живота. И моите родители не бяха там.

Това е шансът, който трябва да се науча да давам. И на двете страни.[[quote:1]]На 23 ноември 2007 г. круизен кораб с повече от 150 души на борда се удря в айсберг във водите край бреговете на Аржентина. Благодарение на международна спасителна операция пътниците и почти целият екипаж са евакуирани. На борда на пострадалия кораб се намират и двама българи – семейство Михалеви. Той – първи механик на кораба, тя – негова съпруга с право да го придружи. При първата възможност за връзка с близките, Светлана Михалева изпраща следното съобщение: Корабът ни потъна. Всички сме спасени. Подгответе бабите. По-ясно от това? По-ясно от “подгответе бабите”?! Защото тяхното първо име е Грижа. Фамилията им е Любов.

Ваня: Най-жив, топъл и ухаещ на крем-карамел е споменът ми за моята майка като баба на моята дъщеря. Да сме жени е прекрасно! Да сме майки е свещено! Да сме баби е велико!

Светъл хоризонт, деца!