Онзи ден прочетох поста на един приятел във ФБ. Разказваше как пътувал в един трамвай и как вътре имало един слепец. Той попитал коя е спирката и никой не му отговорил. После моят приятел помогнал на слепеца и дори го свалил от трамвая. Под поста имаше сума ти коментари от рода на „Така е в тая държава”, „Хората са лоши и безчувствени”, „Как може никой да не му помогне” и прочие. Улисани в така приятното плюене, всички пропускаха очевидния факт, че все пак някой е помогнал на този човек. Един го е направил. Това, драги приятели, е повече от достатъчно. С това темата приключва.
Не може всички да са като нас, важното е обаче ние какви сме и най-вече какво правим. Та нима нашата отговорност към този човек е по-малка? Защо? Та нали и ние сме в този трамвай, возим се с другите, част сме от „тази държава”. Ако ние си вършим работата, всичко е наред. Навсякъде по света свестните хора са малцинство. Да, сигурно в някоя друга европейска държава повече хора щяха да се притекат на помощ. Още по-вероятно слепецът щеше да е с придружител или куче водач. Но пак щеше да има хора, безучастни към всичко това. Не става обаче въпрос за тях, става въпрос за другите, тези, които би трябвало да осъзнават личната си отговорност към обществото. Внимание – колкото по-свестен си, толкова по-голяма отговорност носиш. И толкова по-малко благодарност получаваш. Толкова по-трудно ти е. Толкова повече неразбиращи погледи и ругатни отнасяш. Това е положението. Нарича се Дълг.
