Понякога чувствам някои чужди мисли като свои.
Понякога чувствам някои свои мисли като чужди.
След седмици много интензивна работа се чувствам като чужда на себе си. Говоря на себе си като на чужд човек. Чета на себе си като на чужд човек. Мисля от време на време като с ума на чужд човек. Особено усещане – не е съвсем лошо, така мисля. Толкова се уморявам – и това не го казвам като оплакване – че някак забравям да се идентифицирам със себе се. Набързо се преборвам и с някакъв вирус, невидим неприятел, който успява да ме задържи на легло цял един ден – ден на огъня, който тялото ми е разпалило в битка.
Този чужд на мен човек, който пак съм си аз в крайна сметка, тази седмица се вторачи в едни великолепни четива на Ралф Уолдо Емерсън – есетата му „Поетът“ и „Трансценденталистът“.[[quote:0]]Тази седмица просто плувах, дишах, горях и летях с неговите мисли, които така ми прилягаха. Нахално, нали? Но нищо. Тези мисли ме пренаправиха. Тия дни.
„Поетът“
„Ние не просто носим огъня, не сме просто факлоносци, а сме самите деца на огъня, създадени сме от него, на няколко тласъка неговата божественост се е преобразила в нас, без да разберем. И тази скрита истина, а именно, че изворите, от които блика реката на Времето, заедно с всички създания в нея, са по начало идеални и прекрасни, отправя вниманието ни към същността и задачите на Поета, на човека отдаден на красотата... Поетът е изказващият, именуващият, той представлява красотата. Всесилен и независим, той е самата сърцевина на нещата; защото Вселената никога не е била оцветявана и разкрасявана, а е изначално красива, защото Бог не е разпръснал тук-там по някое красиво нещо, а красотата е създала света.“
По някакъв начин тези думи ми въздействат подобно огън и вода, каквито съдържат, – не мога да ги контролирам и обмислям с ума си, те ме обхващат, заливат и отнасят на друго място като стихия, променяйки малко формата ми и усилвайки същността ми. Чувствам се като ненавременна, всъщност много навременна малка полянка, изпъстрена с маргаритки и онази тревица овчарска торбичка, израсла на твърде необичайно място в града, например до мола. Чувствам се и като Поет, и като Красота. Ето по какъв начин се идентифицирам с тези чужди мисли, които даже не са никакви мисли, а нещо твърде, твърде мощно, отнасящо ме... може след време да разбера къде.
Нахално, нали? Но, както казах – нищо.[[quote:1]]Понеже нямам цяла нощ на разположение за писане на блог, правя един голям скок към
„Трансценденталистът“
„По-просто е да се осланяш на себе си. Висшата, божествена същност на човека е да се уповава на себе си, да не се нуждае от чуждото благоволение и подкрепа... Всичко реално е съществуващо в себе си. Всичко божествено е съществуването на Бог в себе си. Тъй нареченият свят е само сянката на същността, която си ти, несекващото съзидание на силата на твоето мислене, едновременно зависеща и независеща от волята ти. Не се обременявай с непосилни мъки да поправяш необозрими злини, дай полет на душата си и всичко ще бъде наред.“
Но гласът на разума и гласът на душата са два недокосващи се свята, в които живеем непрекъснато, въздигайки и сгромолясвайки се. Нагоре, надолу. Непрекъснато.[[more]]Добре, казвам на несъществуващия или съществуващ другаде Емерсън, откъде ме познаваш толкова добре? Откъде знаеш за моето въздигане и сгромолясване, откъде знаеш, че точно сега съм имала нужда да прочета това и да се пре-, пре-, пренаредя, пресъздам, пренапиша, преосмисля? Защото аз съм земно същество и гласът и силата на разума дърпат по-силно и се опитват да надделяват. Знам, че е точно така, както казваш, и това ме обръща като ръкавица с хастара навън и от това не ми става страшно, а много проветрено и спокойно. Отвътре, навън. Благодаря ти, че в една ли друга форма си мислил за мен преди мен.
Петък вечер е – прекрасна вечер за четене, за мислене и разговаряне, за настройване, за преобръщане на ръкавицата, за пре-най-различни-работи.
