Взимахме рейса от Хладилника и се качвахме на Златните мостове. Оттам тръгвахме по пътеката към хижа “Еделвайс” и към Конярника. Трябва да съм била на 5-6 години. Тези разходки са най-силният и емоционално зареден спомен с баща ми.
Спомням си историите, които ми разказваше, докато вървяхме, как спирахме често, за да ми покаже някоя гъба, някой странен корен или маркировката на близкото дърво. Най обичах, когато имаше сняг. Тогава ме бутваше в някоя пряспа, а смехът ми кънтеше в боровите клони. Целех го със снежни топки, а той се правеше, че бяга от мен. Казваше ми, че съм неговата гордост – истинско мече турист. Катерехме се по пътеката, а когато стигнехме до хижата, сядахме на поляната, ядяхме сандвичи с лютеница и пиехме чай от термоса. И до ден днешен сандвичът с лютеница носи за мен аромата на онези дни, а чаят от термос насред снега топли сърцето ми по особен начин.[[quote:0]]Слизането бе най-забавно, защото се спускахме със шейната по стръмните участъци на пътеката. Спомням си ясно как веднъж скочих сама на шейната и полетях надолу, чувайки крясъците на баща си да спра. После ми каза, че мислел, че ще падна и ще се ударя, а всъщност той самият бе паднал няколко пъти, опитвайки се да ме догони. Тази история дълго предизвикваше смеха ни.
Най-силно се е отбелязало в сърцето ми как вървях по пътеката, а татко ме извика да се върна, за да ми покаже нещо. Посочи ми почти замръзналия планински поток. От едната страна на моста водата се промъкваше под снега, а тънък, надиплен в дантели лед се опитваше да превземе нейния устрем. От другата страна ледът бе победил. Над него имаше преспи сняг и само глухо се чуваше как водата тече. Беше красиво, съвършено. Татко ми каза да го снимам. Нямахме фотоапарат тогава. Затова той ме научи как мога и без. Каза ми да погледна красотата, да отворя сърцето си и да запечатам там спомена за нея. Снимах. И до ден днешен образът на този поток е с мен, в най-дребни детайли. И до днес не пропускам да снимам със сърцето си красота.[[more]]Днес с моя партньор и сина ни се качихме с колата до Златните мостове и въпреки че имахме набелязан друг маршрут, синът ни избра да тръгнем по пътеката към хижа “Еделвайс”. Търкаляхме се в снега, двамата с баща му се целеха със снежни топки. Когато стигнахме хижата, ядохме сандвичи с лютеница и пихме чай от термоса. На слизане те се спускаха надолу с найлон. По едно време на най-стръмния участък малкият грабна найлона, хвърли се по корем и полетя с бясна скорост с главата надолу. А баща му търчеше след него, пързаляйки се по леда, падаше забележително и му крещеше да спре. А аз, загубила всякакъв майчински страх, се превивах от смях. И когато ги настигнах, бяха застанали на едно мостче да гледат потока и чух как той му показва формите на леда и как реката сякаш я няма от едната страна на моста, защото снегът я е покрил. Снимаха с телефона.
Светът ми се окъпа в сълзи. Сърцето ми се задави от обич. Светът се върти, времето минава, събираме се и се разделяме, но ей такива малки, наглед незначителни моменти остават в нас завинаги. За да се случат пак. И пак. И пак. И тогава никой не си е отишъл, тогава всички сме заедно в този миг на безвремие. Над един мост в настоящето. Над река, по която се носи минало и бъдеще – само за да ни напомни колко е важно сега.
