Да оставиш следа

Половината ми приятели искат да станат писатели. Половината от тях вече са започнали да пишат, а другата още се туткат, обмисляйки сюжета, формата, точния момент и търсейки вдъхновението навсякъде, но не и в себе си. Всеки иска да остави следа, всеки иска да го запомнят, прочетат, усетят, цитират.

Миналата вечер отново се сетих за Ива. Тя не пише, не пее, не танцува или поне не го прави професионално. Ива не е специална според някакви културни и времеви определения. Познавах я две седмици, но ще я помня цял живот. Преди години заех нейното място в списание „9 месеца“ и тя имаше точно две седмици, за да ме обучи да бъда тя – напълно невъзможна мисия, защото Ива беше (и вероятно е) най-прекрасният човек, когото съм срещала в живота си. Усмихната, ведра, искрена и чиста жена, която светеше от сутрин до късно следобед, защото така усещаше живота си. Приятелят й реши да замине за Англия и разбира се, трябваше да го направи заедно със своето слънце. Как се живее без такова чудо? И остави нас да живеем без нея. Ива не беше написала книга или песен, но Ива остана в офиса ни месеци след заминаването. Цитирахме смешките й и пеехме песничките, с които ни посрещаше сутрин. Не можехме без нея и като кръвожадни вампири я заливахме с писма как е, къде е, с кого се вижда, къде работи…

Ива умееше да бъде себе си, да остави невидима следа, достатъчно тънка, за да я забележиш, но ненатрапчива, за да не се спъваш в нея. Някъде в Англия хората се радват на този слънчев човек, а ние се трудим да оставим материални белези за своето съществуване. Вярваме, че текст, мелодия или хайку са онази част от душата ни, която ще впечатли достатъчно околните, за да ни носят в себе си. Аз също го вярвах много дълго, докато не срещнах онзи лек човек, който оставя следа не с „творчеството“, а със сърцето си.

Тази сутрин отново попаднах на изречението „Възприемаме мъжете писатели първо като „писатели“, а после като „мъже“. Колкото до жените писателки, те са първо „жени“ и чак тогава „писателки“ и за пръв път си дадох сметка, че няма нищо лошо в това. Не знам какво е това бясно гонене на признание, нали първо сме хора, а после „професионалисти“ в една или друга сфера. Но напоследък виждам специалисти, скрити зад рамките на очилата, а по-рядко срещам искрени хора, такива, които ще запомниш въпреки че не са оставили физическа следа, оставили са нещо в теб. И в такива минути се сещам за Ива и се надявам, че ако не видя нея, в живота ми ще има още много такива среща, който ще ме събудят да бъда повече себе си.