Случвало ли ви се е да спрете един ден, да се погледнете в огледалото и да не можете да се познаете? Да се обърнете назад и да не можете да си спомните какво сте правили, какво се е случило с живота ви? Да сте вървели по път, който вярвате, че е вашият, а накрая да не откривате дори следите си?
Усещали ли сте как сте се разпилели на куп места, оставили сте по нещо от себе си, взели сте болка, горчивина и сте изгубили нишката, която ви е свързвала с изгубената част от вас?
Ако сте минавали през подобен момент, ще знаете колко е ужасно да се разпръсне душата ти и да не можеш да я събереш отново, да не можеш да възвърнеш целостта й… Не е ново явление. Очевидно подобно състояние на духа е тормозело и поколенията преди нашето – да, точно ние, родените в края на миналия и началото на настоящия век, които понякога сме повече от изгубени. Сред безпътица сме.
Преди няколко седмици разговор с приятели за магическо място събуди в мен спомени, към които не се бях връщала от години... Дете съм. Онзи период от детството, в което се движиш между магията, фантазията и реалността с ефирна лекота.
Тогава, когато е най-лесно да повярваш, че в живота съществуват чудеса.
Тогава в моя край имаше една старица, която лееше куршум. Казвахме й баба Фатме и често в схлупената й къщурка се отбиваха хора в нужда, а тя ги даряваше с беззъба усмивка, човешка топлота и известна доза магия, с която да намерят облекчение за болежките и страховете си. С разтопено олово и вода се опитваше да ги накара да повярват, че отново ще съберат сърцето си в цялост, а тя ще успее да прогони лошотията, която е накарала „душата да се разпръсне” от уплах и тревоги. Ясно помня как веднъж се озовах на стола в дома й, а в очертанията на разтопения метал се показа съвсем живописно куче… досущ като онова, което си беше забило зъбите в крака ми…
Но това беше отдавна. Много отдавна. От години баба Фатме я няма и от детето, което бях, останаха само спомените, а вярата в чудеса… трудно пробива черупката на съвремието, изтъкано от рационализъм.
Днешният технологизиран век отрича подобно вмешателство в човешката душевност и не признава фолклорните обичаи и практики, които винаги са имали една цел – да успокоят духа, да ти пренастроят гледната точка, да те накарат да отдъхнеш за миг, за да имаш сили отново да се впуснеш в ежедневието си. Но не за това е тази история…Тази история е за най-важните уроци, за които
не те подготвят в училище.
Никой не те подготвя за сбогуванията, за които всъщност и никога няма да си готов. За разочарованията, от които ще горчи дълго. За надеждите, които няма да успееш да задържиш до себе си. За приятелите, които ще си отидат. За онези, които ще те наранят. За първата любов, която вярваш, че ще продължи цял живот, а накрая ще го/я гледаш как върви към олтара с друг човек, с когото ще остаряват заедно.
Никой не те подготвя за капаните, които стоят пред мечтаната работа. За високата цена, която трябва да се плати за мечтите. Никой не ти казва, че толкова можеш да потънеш в ежедневие, битовизъм и грижи, че да забравиш кой си. Наистина да забравиш кой си. Защото не ти е останало време да се огледаш хубаво, да се погледнеш отстрани. Вкаран в коловоза, само вървиш, вървиш и накрая така си уморен, че нямаш сили да си задаваш въпроси, да се чудиш накъде е тръгнал животът ти и дали това си искал наистина.
Дали това си всъщност ти…
Може би на пръв поглед всичко ще изглежда наред. Дори чудесно. Животът ти е привидно подреден, без пукнатини. Но отвъд фасадата за пред обществото, всички ние сме сами. И сме сами най-много, когато загасим лампите в смълчания град и се опитаме да заспим, а не можем. А когато чувството, че не си щастлив, почука на вратата ти, вече ще си затънал в плаващите пясъци на унинието и апатията. И тогава трябва… да намериш сили и да се изтеглиш оттам. За да си събереш душата отново. Къс по къс. Разпиляна досега по грешни хора, грешни каузи и грешни места. Изгубил си се. Не помниш какво те прави щастлив. А може би помниш, но просто не го правиш в ежедневието си. Обещаваш си, че ще започнеш от утре, но това утре така и не идва.
Ако някога сте изпадали в подобна ситуация, знаете какво е усещането. Оставя те без дъх наистина. Но първата стъпка е най-страшна, след нея промяната потича като река, която само е очаквала своя миг – да дойде с пролетна сила и придошла да промени света около себе си.
Да се освободиш от излишното – от всичко онова, което не е за теб, е безценен дар.
Да се върнеш към своя си път – онзи, който ти носи удовлетворение – е радост, която дължиш на себе си. Да се центрираш в кръга на собствената си цялост, където има достатъчно хармония, уважение, любов и смисъл, е онова, от което всички ние имаме нужда – особено във века, в който живеем, затънали в техника, социални мрежи, фастфууд и бързане.
Много лесно би било, ако можехме да замахнем с магическа пръчица и да подредим живота и света, както ни харесва. Но не става така. За промяната, която искаме, трябва да положим усилие. А докато разпиляваме себе си и силите си, няма да можем да го направим.
В нито един учебник не го пишеше, но наистина не е необходимо да обясняваш на никого защо и как живееш живота си, стига да не пречиш и на другите да живеят своя. Ако се чудиш какво да правиш оттук нататък, започни с това, което обичаш и постави първия къс от разпиляната си личност на мястото, на което трябва да е. Вслушай се в себе си и ще разбереш къде точно. След това останалите части от пъзела ще се появят и ще заемат местата си…
