ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Да си събереш душата отново, къс по къс

Да си събереш душата отново, къс по къс

Снимка: pixabay.com

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Случвало ли ви се е да спрете един ден, да се погледнете в огледалото и да не можете да се познаете? Да се обърнете назад и да не можете да си спомните какво сте правили, какво се е случило с живота ви? Да сте вървели по път, който вярвате, че е вашият, а накрая да не откривате дори следите си?

Усещали ли сте как сте се разпилели на куп места, оставили сте по нещо от себе си, взели сте болка, горчивина и сте изгубили нишката, която ви е свързвала с изгубената част от вас?

Ако сте минавали през подобен момент, ще знаете колко е ужасно да се разпръсне душата ти и да не можеш да я събереш отново, да не можеш да възвърнеш целостта й… Не е ново явление. Очевидно подобно състояние на духа е тормозело и поколенията преди нашето – да, точно ние, родените в края на миналия и началото на настоящия век, които понякога сме повече от изгубени. Сред безпътица сме.

Преди няколко седмици разговор с приятели за магическо място събуди в мен спомени, към които не се бях връщала от години... Дете съм. Онзи период от детството, в което се движиш между магията, фантазията и реалността с ефирна лекота.

Тогава, когато е най-лесно да повярваш, че в живота съществуват чудеса.

Тогава в моя край имаше една старица, която лееше куршум. Казвахме й баба Фатме и често в схлупената й къщурка се отбиваха хора в нужда, а тя ги даряваше с беззъба усмивка, човешка топлота и известна доза магия, с която да намерят облекчение за болежките и страховете си. С разтопено олово и вода се опитваше да ги накара да повярват, че отново ще съберат сърцето си в цялост, а тя ще успее да прогони лошотията, която е накарала „душата да се разпръсне” от уплах и тревоги. Ясно помня как веднъж се озовах на стола в дома й, а в очертанията на разтопения метал се показа съвсем живописно куче… досущ като онова, което си беше забило зъбите в крака ми…

Но това беше отдавна. Много отдавна. От години баба Фатме я няма и от детето, което бях, останаха само спомените, а вярата в чудеса… трудно пробива черупката на съвремието, изтъкано от рационализъм.

Днешният технологизиран век отрича подобно вмешателство в човешката душевност и не признава фолклорните обичаи и практики, които винаги са имали една цел – да успокоят духа, да ти пренастроят гледната точка, да те накарат да отдъхнеш за миг, за да имаш сили отново да се впуснеш в ежедневието си. Но не за това е тази история…Тази история е за най-важните уроци, за които

Яница е приключенец по дух и разказвач на истории по природа. Според част от приятелите си в предишен живот е била или викингска принцеса, или средновековна магьосница, тъй като автентичната ѝ червена коса днес я издава и се превръща в най-отличителния белег, по който я разпознават по улиците на града. Израснала е в сърцето на Стара планина, но твърдото убеждение, че само мечтите имат силата да че...