Любов и други бедствия

Данчо Готиния

Преди четири години срещнах онзи, когото не заслужавам. Онзи бе, с чаровната усмивка, дето тениските му стоят по-добре от на всички останали, онзи с орловия поглед, трапчинките и готината прическа.

Данчо Готиния

Преди четири години срещнах онзи, когото не заслужавам. Онзи бе, с чаровната усмивка, дето тениските му стоят по-добре от на всички останали, онзи с орловия поглед, трапчинките и готината прическа. Не се усмихвай иронично, госпожице! И ти го имаш същия такъв в живота си! И вие, госпожа, за вашата възраст поне двама-трима такива се намират. От онези, най-готините, които явно не заслужаваме. Защото едната страна в тези отношения е винаги "по-така", сравнителна степен един вид, да не кажа - направо превъзходна. Това за прилагателните от училище го помня. Много ми вървеше българският. И метафорите ми се получават, ще забележите. [[quote:0]] Аз това го разказвам сега, защото виждам, че има камери, записват ме явно. Ще пребъде за поколенията, дет' се вика. А аз много държа моята бъдеща дъщеря да го чуе тоя разказ и да го запомни. Наистина много държа... Не че тя няма да е страната с видимо превъзходство някой ден. Но все пак... за всеки случай, ако се появи няк'ъв вече... извънземно готин. Боооожкеееее, дано не е буквално извънземно готин, че с тая вода на Марс... кой знае докъде ще я докараме. Като нищо зетят ще издиша зелени облаци и ще ми се цъкли с луди очи.

Та моят незаслужаван се казваше Данчо, Данчо Готиния. Живеехме в един и същи блок в "Тракия". Значи, аз по принцип съм от Бегово, но се преселих в Пловдив да работя - първо бях склададжийка в един супермаркет, после станах сервитьорка. Не че нещо се гордея или ми харесва, ама беше по-добре, отколкото да мъкнеш кашони по цял ден. Та прибирах се от втора смяна една вечер и на вратата на входа налетях на същество от мъжки пол, ама като нарисувано. Все едно аз съм го измислила и е оживяло. Един висок, строен, синеок, с безкрайно чаровни трапчинки. [[more]] Какво как се случи, не помня, но като си станахме едни близки с Данчо Готиния... Истински приятелчета - виждахме се, пиехме кафе, пиехме биричка, говорехме си, споделяхме си. Той пък - от Маноле, беше дошъл да учи нещо в Пловдивския университет, но и работеше, че иначе нямаше как, много разходи. Сега, какво точно учеше, не мога да ви кажа, хич и не запомних, ама умно беше момчето. А работеше на една бензиностанция - сипваше бензин, миеше стъклата на колите. И той - на смени. Та, като ни съвпаднеше втората смяна, най-хубаво се получаваше. Прибирахме се, уж изморени, уж туй-онуй, ама айде ще изпием по една бира, пък тогава ще лягаме да спим. И така…

Та защо я разправям тази история? Защото аз така и не се влюбих в това момче. А трябваше! Не е като да не съм била влюбена, не е като да не знам как стават нещата. Влюбвала съм се във всякакви, повечето неподходящи, 'щото в Бегово… кой пък толкоз подходящ да се намери. Подходящите избегаха от Бегово. Но мисълта ми беше, че момчето заслужаваше, а аз не го направих и, като се сетя, още ме стяга малко през гърдите напреко, все едно нерв съм си прещипала. Аз така веднъж си бях прещипала един нерв и чак на доктор ходих, много боли…


Но сега по същество. Защо, ще ме попитате, казвам, че знам как става това с влюбването. Ами защото, за да се получи, се иска да се настроиш, да се отпуснеш… да не ги мислиш толкоз нещата. Дет' се вика, има си механизъм - отпускаш мускулатурата, затваряш очи и почваш да си редиш картини. Какво искаш да ти се случи с тоя човек, как да ти се случи, къде, кога… и т.н. Оставяш мозъка да щрака, щрака, навързват се картините, стават като на филм и почва да ти става топло, ама не просто топло, а горещи вълни те заливат. Започват тогава конвулсиите, мускулите ти потрепват един след друг, все едно всеки играе ръченица, ама в различен такт. И накрая ти става светло, светлее ти пред затворените очи, усещаш се цялата една бяла, светеща като икона почти… Ей тогава, в този момент, си посрещнала любовта, приела си я, влюбена си вече и можеш да се наслаждаваш… [[quote:1]] Обаче аз така и не приложих този най-прост механизъм с Данчо. Стегнах се, спрях се, глътнах гипса, дет' се вика, и край… Защо ли? Ами защото, викам си, много готин тоя Данчо, бе! Хубавец, умен, студент, пък и работлив… Като ми е разказвал за университета, за лекциите, дето ходи, ми то там му се навъртат едни засукани каки, направени, отракани, с възможности, с положение. Никоя почти не работела, бащите им плащали, те да са спокойни и да си гледат образованието. Гледат го образованието, ама си гледат и маникюра, и прическата, и дрехите… Та викам си, тоя Данчо не е за мен, много ми е готин. Някак си не заслужавам такова момче. Ще вземе да се залюби с някоя студентка, да ми се големее нещо, аз ще се чудя и мая какво да правя… Не, не, не ми трябва. И от ден на ден взех да се отдръпвам, да не е така изведнъж, нали… И така и си ми остана Данчо Готиния… А заслужаваше момчето, заслужаваше да се влюбя в него, пък било то и несподелено.

А пък аз после изкарах един курс за маникюристка и сега вече не работя на смени. Работя си от 9 до 6 в един салон за красота и много ми харесва - подредено, чисто, направено… А и работата отръки ми идва - клиентките доволни, аз доволна. И да ви се похваля сега, бебенце ще имам, момиченце. В шестия месец съм вече, много се радвам и дано всичко е наред. Име не съм ѝ измислила още, но, като порасне, живот и здраве, ще ѝ разкажа и на нея тая история, за Данчо. Ще ѝ кажа: маме, ти си ми най-скъпата, най-хубавата и най-умната. Ама най-важното, да знаеш, маме, ти си най-достойна и не седиш под никого. Затова тоя, дето си мислиш, че не те заслужава - не ми обяснявай, че няма такъв, разбирам ги аз нещата - та тоя хич не е толкова готин, колкото си въобразяваш. Може и да е свястно момчето, нека да е свястно, но въпросът е друг! Дали той заслужава теб - моето най-прекрасно момиче… Разбираш ли ме - дали той теб заслужава? А не обратното. Обичай, маме, влюбвай се, но помни какъв е въпросът!

Така ще ѝ кажа, да знае детето! Нека обича, нека се влюбва и разлюбва.

 

Весела Учкунова-Даскалова е основателка на блога "Тънки лилави токчета". На 27 г. е, инженер по образование, има близначки на 2 години и половина. Семейството й е най-ценният подарък, който е получила от живота. Иначе е най-обикновено момиче, заобиколено от зрели, сериозни човеци, които се занимават със зрели, сериозни неща. Обича силно кафе, хубаво вино и ванилов сладолед. Много мечтае, малко пише. Първоначално – в един голям кожен тефтер, скрит от света. След като ражда момиченцата си, решава, че е време съдържанието на тефтера да стигне поне до близки и приятели, а някой ден и до дъщерите й. Така се появява блогът.