ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Добре дошла, неканена тъга!

Добре дошла, неканена тъга!

Снимка: Pexels

Можеш ли да си представиш колко е тежко да прикриваш тъгата си и разочарованието от себе си пред най-близките си хора? Всеки ден от седмици насам се чудиш кой си, защото си се провалил в онова, за което най-силно си копнял. Ако всяка сутрин, когато си се будил, си нямал търпение да изживееш още един ден, то сега защо си отваряш очите? Защото трябва ли?

Ние, писателите, често пишем за неща, за които нямаме капка понятие. Свикнали сме да боравим с езика, да описваме чувства, хора, места… и то прекалено добре. Защо? Защото сме наблюдавали нещо или някого достатъчно дълго, за да наизустим привидно отличителните белези. Когато обаче се стигне до собствени душевни затормозявания, е необяснимо трудно за нас дори да започнем да пишем. Може би това се дължи на факта, че когато си признаем какво ни има, то става реално. Може би не искаме да притесняваме любимите си хора. Може би не сме сигурни какво всъщност ни има. Може би.

Има тъга в мен на места, където не би трябвало да има. Защо всички екзистенциални кризи се предават от човек на човек толкова лесно? Да не би да играем народна топка и ако случайно хванем топката – бам, имаме отговорите на всички въпроси в ръцете си?

Какво трябва да направя, докато чакам слънцето в мен отново да изгрее?

Имам нужда от помощ. Помогни ми, моля те. Провалих се. Отделих години от живота си да се подготвя за този важен момент. Не спях. Пренебрегвах приятели, семейство. Колко сълзи само изплаках, когато си мислех, че не мога да се справя. И колко радост раздавах, когато напредвах дори малко. Накрая се провалих. Мечтата, която имах от дете отлетя. Какво последва? Сълзи в трамвая, съобщения, сън... Изследвах евентуалните причини за провала си дълго време, още го правя, но не толкова често. Чувах много окуражителни думи от близки, но нищо не помогна. Как иначе. Няма как да се почувствам по-добре, след като някой ми каже, че не е било за мен и трябва да продължа напред, да се боря. Няма да навлизам в детайли, ти ги знаеш всичките. Така поне си мисля, надявам се.

Благодаря ти, че ми помогна. Появи се в прекрасен момент. Благодарение на теб забравях за останалите неща и се чувствах истински щастлива. Благодаря ти за спокойствието, за любовта, за отделеното време. С теб оставях душата си да вижда неща, които очите ми не успяваха. Вече е различно. Запомни, че няма значение между какво и какво се чудиш. Което и да избереш, след това ще искаш другото. Вече е късно. Благодаря ти, довиждане.

Добре дошла, неканена тъга! Добре дошла! 

Радвам се, че се появи. Заради теб най-накрая научих неща, за които се чудех от години. Преживях моменти, за които мечтаех. Научих, че съм по-силна, отколкото някога съм си мислила. Минах през много душевни състояния. Отново виждам слънцето, което изгрява. До следващия път, когато няма да ми бъде лесно. Сега – извини ме. Една чаша прясно слънце, една глътка свежест. Наздраве, приятели, без вас нямаше да се справя.

 

4 ритуала, които ще променят живота ви

 

 

 

Казвам се Станислава и съм на 18 години. Живея в дълбините на оптимистичните си моменти. Амбициозна съм, занимавам се с много неща в различни сфери. Обичам пролетта, защото според мен това е най-вдъхновяващият сезон. Приятелите казват за мен, че притежавам огън, чрез който мотивирам хората да вършат повече. Правенето на другите щастливи прави мен щастлива. Харесвам да се запознавам с нови хор...