Любов и други бедствия

За Доверието, чисто и просто

Дядо ми имаше ключ от техните къщи, за всеки случай. Доверие! Доверие, породено от непосредствеността на ежедневното общуване. Децата се местехме с игрите от двор в двор и никоя майка или баба не даваше следобедна закуска само на своето си дете – имаше курабийки за всички

За Доверието, чисто и просто

Ваня Смоленска (62 г.) и Деси Димова (39 г.) преплитат гледните точки на момичета от две различни поколения по темата за доверието. Деси пита, Ваня отговаря.

Твоето въведение в темата?
Това е тема титанична, която за мен носи огромните размери на метеор, осветява нас, хората, със собствена и отразена светлина, и само за един миг може да се взриви и разпръсне на милиони късчета, които да останат ненамерени и несъбрани – завинаги. А това е много страшно и много сериозно!

Първото, което ти хрумва за доверието?
Първата и най-спонтанна мисъл беше за майстора. Майсторът, който наскоро направи ремонт у дома. На пръв поглед доста елементарен и профанизиран пример, но и не съвсем.

И все пак, той не беше мазач и нямаше нужда да му стоиш на главата. С моя майстор се разбрахме с половин дума още при първия разговор. Аз казах: “Имам ти пълно доверие” – и вероятно това предизвика у него чувство за отговорност, защото нещата се получиха.[[quote:0]]Имаш ли определение за доверието?
За да съществува доверието, за да има действие и устойчивост, трябва да има две страни, при които се получава нещо като преливане на една и съща материя или на енергии, без значение – едната страна дава, другата получава, но и връща, а първата поема. И ако при този процес се получи надграждане – прекрасно! Защото доверието е пораснало. Може да е това, което сме дали. Може да е това, което сме получили. И двете са дар! И никога не са в повече.

Повече оправдано или повече излъгано доверие?
Казват, че Бог дава всекиму от всичко по толкова, колкото той може да понесе. Констатирам нескромно, че лично аз се чувствам силно надценена, защото по отношение на доверието съм възнаградена щедро. Аз съм изключително доверчив човек. И никога не съм съжалявала за това. Признавам, не съм имала огромни сривове там, където съм се доверявала. Разочарованията ми са били по-скоро предвидими. Убедена съм, че доверието априори изключва съмнението. За да действа като добродетел, то автоматично зачерква израза на съмнението: “Ами ако...?” Затова съм избрала доверието като един от стълбовете на вътрешната си стабилност – защото за мен то е упование, което ми носи спокойствие и лекота. А последните са от изключително значение за качеството на живота ми.

Какво има “след” доверието?
Не съм си изяснила още това, но, струва ми се, именно доверчивостта ми в хората ме улеснява да проявявам все по-често емпатия – качество, на което с напредването на годините много държа.

Споменах годините като възраст и се запитах дали винаги съм била такава. До известна степен бях провокирана и от въпроса: “А може ли да се живее без доверие?” Със сигурност може. Въпросът е как? И със сигурност съм минала по пътя на взаимно изключващи се въпроси, на лутания между плюс и минус, претегляне на вреди и ползи. Докато в процеса на самото живеене, по пътя на отхвърлянето и надграждането съм приела доверието като ценност.

Какво пречи на доверието?
Пречи му човекът-контра, който броди между нас почти навсякъде и по всяко време. Те всъщност са навсякъде по няколко, но си приличат като един. И изказът им е един и същ: “В днешно време човек да няма вяра на нищо и никого в този свят.” Повтарят го непрекъснато, шумни са и са успешни манипулатори, защото все ще се намери някой да им влезе в тона и да си припяват заедно.

Твоята приказка за доверието?
Тя започва с думата “комшулук” и “имало едно време”, когато решетки на прозорците нямаше, дворовете на къщите имаха огради откъм улицата, а помежду си двор с двор се свързваха посредством малки отворени проходи. В нашия двор комшулукът беше между два храста касис. Дядо ми имаше ключ от техните къщи, за всеки случай. Доверие! Доверие, породено от непосредствеността на ежедневното общуване. Макар и поизбледнял, споменът ми е жив. Децата се местехме с игрите от двор в двор и никоя майка или баба не даваше следобедна закуска само на своето си дете – имаше курабийки за всички. Бабите си пиеха кафето заедно до циментовите огради на външните чешми и одумваха младите, те пък почти по едно и също време си идваха от работа, сгълчаваха децата и преди да се приберат, разменяха по някоя приказка със съседката; мъжете си помагаха в работата по градината, а вечер сядаха на по ракия. Наравно с чувството на умиление, не съм забравила и примитивизма на битието. Но марковото настояще, за съжаление, не се свързва със спокойствието на моята приказа, а с “криза на доверието” и страхове от какво ли не.[[quote:1]]На втората седмица след първия учебен ден извървявах пътя от кръстовището на “Опълченска” и “Стамболийски” до 32-ро училище на “Възраждане”. Често закъснявах, защото по пътя си правех по две-три дами върху тротоарните плочки и тъй като живеех най-далече, събирах още петима от нашия клас. Най-строгото родителско послание беше да внимаваме, като пресичаме трамвая... Този път и днес е същият, но не ме питайте дали бих оставила 8-годишните си внучки да го извървят сами. От какво и от кого се страхувам? Къде отиде доверието ми? Нали ако се случи нещо, наоколо има хора? Ама то, “нещото”, не се ли случва точно между нас, хората? Май съм на път да се измъкна по най-баналния начин, скрита зад фразата: “Да, лоша работа, но светът не е същият.” Клиширано, хлъзгаво и удобно!

Кой свят – онзи на пингвините, белите мечки, на тревичките и пчеличките? Или другият, на нас – хората? Онзи същият свят и живот като в знаменития филм “Съншайн” на Ищван Сабо, където със смяната на поколенията избледняваха понятия като нравственост, кавалерство, рицарство, толерантност, почтеност, родова памет и други там непрактични категории... Но, моля ви, нека поне доверието остане в действие! В противен случай май лекичко увисваме като човеци...

Точно тук и сега, конкретно на нашата територия, по съвсем конкретен повод, доверието ни е силно наранено. Разпръснато на малки късове, които някой си “незнаен”, но много важен чичко не разрешава да бъдат събрани в едно цяло. Аз съм му много гневна!

Как да завършим темата?
По силата на нравственото послание, което носи, Доверието за мен е категория “възвишена”. Вяра е думата, която носи кода на неговото послание. Много е тънка границата между вярата, която отъждествяваме с душата, и доверието, при което към вярата на душата добавяме опита, управляван от разума. Именно заради опита и разума, които влагаме в доверието, то може да бъде както отговорност, така и вдъхновение. Понякога то може да бъде и бреме, когато ни е дадено от личност, чиито морални и нравствени категории ние категорично не споделяме. В случаите, когато се стремим да заслужим или да получим нечие доверие, се изисква да положим усилия за това. В случаите, когато ние се доверяваме някому, търсим доказателства за устойчивост. В това търсене лично аз не съм пренебрегвала и интуицията си.

Убедена съм, че носейки доверие в себе си, човек става по-устойчив срещу предателството, разочарованието и съмнението; спрямо болката, объркването и тревожността – все състояния, които ни теглят надолу.[[more]]Именно доверието изпълва с очарование и радост онези моменти на безпомощност при децата, когато с малката си ръчичка успяват да се хванат за нас. Те се раждат, преизпълнени с огромно доверие към нас, възрастните, и го проявяват много преди любовта си. От нас зависи колко дълго ще го задържим, задълбочим и обогатим. Защото ние носим опита, силата и желанието да го направим. И да ги научим да се доверяват преди всичко на себе си.