Нашият конкурс "Обичам този град!" продължава. Роси Михова живее във Виена. Днес тя ни споделя една от причините за обичта си към австрийската столица.
"Какво е едно име? Туй, което
зовем ний "роза", ще ухае сладко
под всяко друго име..."
(из „Ромео и Жулиета“, Уилям Шекспир)
Неделя, късен следобед. Виена. Народният парк (Volksgarten) съвсем логично е пълен с народ – бабки на припек, старци на сянка, майки с колички, японци с големите си японски обективи, ята ученички със смартфони, мъже на неопределена възраст, които, преметнали лежерно крак върху крак, маркират разсеяно преминаващия дамски човекопоток.
Слънчице, пеперуди, птички, глъч и щракане на фотоапарати. И сред всичко това – онази лепкава ванилова сладост на аромата на рози. Хиляди рози в сърцето на Виена. [[more]] Разхождам се бавно и спирам често, за да ги помириша (и за да се усмихна на клишето). Тогава забелязвам табелките на "осиновителите" им. Защото това, което можете да направите тук, е да си осиновите розов храст. Това означава да поемете разходите за всички грижи около него – да не му е твърде студено през зимата, да е винаги нахранен и никога жаден през лятото, да е добре подстриган, да не боледува, да расте, да цъфти и да носи името ви.
Заглеждам се в имената на виенчани, които по някаква своя причина са избрали да се заемат с попечителство не над друго, а над цвете. В стройни редички са подредени различни човешки съдби. Има абсолютно всичко от менюто на живота. Девойка посвещава дълго романтично стихотворение на Конрад, който е един единствен на земята. Младеж се обяснява несръчно в любов. Друг оставя енигматични кодирани послания. Трети пише на Идеалната жена, която и да е тя. Някой си С. гасне по някоя си Алтънка. Двойка се заклева във вечна вярност. Баща благодари на майката на новороденето си хлапе. Друга майка се сбогува с преждевременно изгубена невръстна дъщеря. Незнайно как някакви котки подаряват роза на стопанката си. Млада жена предлага публично брак на друга млада жена. Монахини поздравяват своя сестра. Колеги изпращат в пенсия началник. Отдавна заминала си от този свят душа се рее още в нечии спомени.
Обикалям в кръг и спирам пред всеки храст и всяка дума – рози в разни цветове стоят надвесени над толкова шарени съдби. И между всички тях все така се стеле сладостният аромат на трендафил и обич. И не знам хората ли са осиновили тези храсти, или техните най-скъпи спомени са намерили приют и покой тук. И не знам ние ли се грижим за градината в този град, или тя се грижи за нас.
Всяка роза тук е една история за любов. Всяка роза има своя малък принц. Свеждам поглед към последната табела с последното име. Случайно или не, името е Роза.
Една българска роза във Виена. Още една капка любов върху лицето на града. Още една причина да го обичам.
Stat rosa pristina nomine, nomina nuda tenemos.
От някогашната роза ни остава едното име и нищо друго...
Автор: Роси Михова
