ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Една истинска история

Една истинска история
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Такааа. Представете си, че работите в държавно учреждение. И то не какво да е, а в Министерство на културата и то не къде да е, а в Националната художествена галерия.  Изкуствовед сте. Ходите на работа, защото обичате работата си, обичате изкуството. Не  получавате много пари, но пък получавате красота, енергия и вдъхновение. Там обаче не работят  само хора като вас. Там работят и едни хора, които кой знае защо намират своята перфектна хранителна среда именно в държавните институции. Там те се закрепват, окопават и векуват. Обикновено не са особено работливи, за талантливи изобщо не говорим. За да е пълна картинката, те не са случайни, те са хора на едикойси. Това означава, каквото означаваше и през времето на социализма  - недостижимост. Та вие има такъв един колега , който освен че е съпруг на деятелка на управляващата партия,  има и един малък проблем с жените – мрази ги. Три колежки преди вас са били жертва на обидите и заплахите на недосегаемия човечец.  Три жени преди вас са  били принудени да напуснат, защото мъчителят им никога няма да го направи. Идва вашият ред. Сблъсъците стават все по-грозни, колегите – все по-мълчаливи,  директорката на галерията – все по-заета... с друго. Какво ви остава – оплаквате се вкъщи. Мъжът ви мълчи мрачно - един път, втори, трети. На четвъртия път онзи ви обижда пред целия екип, заплашва ви с побой. Разплакана, вие правите това, което всяка нормална жена би направила – обаждате се на най-близкия си. И той идва. Прави това, което всеки нормален мъж би направил - влиза, смачква физиономията на нищожеството, обидило жена му и си тръгва, изведен от охраната.

В момента мъжът ви е заплашен от присъда за нанасяне на телесна повреда, не знам точно колко лека. Колегите ви ограждат със стена от мълчание, вие сте предателка, нарушила административната  омерта – каквото и да става, трепери си за местенцето и си затваряй устата. Шефката ли? Е, след докладната ви до самия министър, тя е порицана. Онзи ли? Той е на работа, той никога няма да напусне.

Тази история е истинска. Тя може да се случи на всеки. В някоя нормална държава  обаче тя щеше да има друг край. Още при първия случай на тормоз, човечецът  щеше да бъде наказан административно, а при следващ случай щеше да бъде дисциплинарно уволнен. В България обаче е така – държавата липсва, докато не решиш да свършиш сам нейната работа. И тогава -  тежко ти.

Момиче с много имена – ако Левена ви е трудно, можете да я наричате Лена или Вени. Тези, които не чуват добре, може един-два пъти да се разминат и с Невена. Празнува имен ден на Цветница не защото така е решила, а защото баба й е от шопския край, където на „невен“ казват „левен“. За най-лесно – тя е Невена с „л“, но в никакъв случай не Невел...