Любов и други бедствия

Една истинска история

Такааа. Представете си, че работите в държавно учреждение. И то не какво да е, а в Министерство на културата и то не къде да е, а в Националната художествена галерия.  Изкуствовед сте. Ходите на работа, защото обичате работата си, обичате изкуството. Не  получавате много пари, но пък получавате красота, енергия и вдъхновение. Там обаче не работят  само хора като вас. Там работят и едни хора, които кой знае защо намират своята перфектна хранителна среда именно в държавните институции. Там те се закрепват, окопават и векуват. Обикновено не са особено работливи, за талантливи изобщо не говорим.

Една истинска история

Такааа. Представете си, че работите в държавно учреждение. И то не какво да е, а в Министерство на културата и то не къде да е, а в Националната художествена галерия.  Изкуствовед сте. Ходите на работа, защото обичате работата си, обичате изкуството. Не  получавате много пари, но пък получавате красота, енергия и вдъхновение. Там обаче не работят  само хора като вас. Там работят и едни хора, които кой знае защо намират своята перфектна хранителна среда именно в държавните институции. Там те се закрепват, окопават и векуват. Обикновено не са особено работливи, за талантливи изобщо не говорим. За да е пълна картинката, те не са случайни, те са хора на едикойси. Това означава, каквото означаваше и през времето на социализма  - недостижимост. Та вие има такъв един колега , който освен че е съпруг на деятелка на управляващата партия,  има и един малък проблем с жените – мрази ги. Три колежки преди вас са били жертва на обидите и заплахите на недосегаемия човечец.  Три жени преди вас са  били принудени да напуснат, защото мъчителят им никога няма да го направи. Идва вашият ред. Сблъсъците стават все по-грозни, колегите – все по-мълчаливи,  директорката на галерията – все по-заета... с друго. Какво ви остава – оплаквате се вкъщи. Мъжът ви мълчи мрачно - един път, втори, трети. На четвъртия път онзи ви обижда пред целия екип, заплашва ви с побой. Разплакана, вие правите това, което всяка нормална жена би направила – обаждате се на най-близкия си. И той идва. Прави това, което всеки нормален мъж би направил - влиза, смачква физиономията на нищожеството, обидило жена му и си тръгва, изведен от охраната.

В момента мъжът ви е заплашен от присъда за нанасяне на телесна повреда, не знам точно колко лека. Колегите ви ограждат със стена от мълчание, вие сте предателка, нарушила административната  омерта – каквото и да става, трепери си за местенцето и си затваряй устата. Шефката ли? Е, след докладната ви до самия министър, тя е порицана. Онзи ли? Той е на работа, той никога няма да напусне.

Тази история е истинска. Тя може да се случи на всеки. В някоя нормална държава  обаче тя щеше да има друг край. Още при първия случай на тормоз, човечецът  щеше да бъде наказан административно, а при следващ случай щеше да бъде дисциплинарно уволнен. В България обаче е така – държавата липсва, докато не решиш да свършиш сам нейната работа. И тогава -  тежко ти.