Любов и други бедствия

Гергьовден на Лозето

Сега празниците са други, но един се повтаря и днес – Гергьовден. Събираме се всички, защото този ден е сборът на селото – има такива дни по селата, когато целият род се завръща вкъщи.

Гергьовден на Лозето

Мнозина от моите роднини знаят къде е офисът ми. Колегите ми обаче не знаят и не подозират колко роднини имам. Когато кажа „братовчедка ми”, никой не би могъл да си представи, че всеки път мога да говоря за различен човек. Никой, ама никой от моите познати, няма толкова голямо семейство, пък и да има, не поддържа връзка с него. За нас то е даденост. Човек просто се ражда с него. И в него. Заобиколен от близки и далечни братовчеди, лели, чичовци, вуйчовци, баби и дядовци. Всички се познават, говорят за останалите, пращат си поздрави и буркани, майтапят се на чужд гръб и те обграждат с едно невидимо и здраво одеяло, наречено за по-лесно „семейство”.

Събота, около десет сутринта. Преди около 30 години. Аз си поспивам до по-късно, защото сме пристигнали снощи по тъмно – дядо ми обичаше да пътува нощем и предното му стъкло винаги беше покрито с размазани буболечки. Събуждам се от глъчката навън. Излизам на терасата и поглеждам света. Гледката е обширна, чааак до града отсреща, до Маркова могила на изток и Искъра на запад. И най-отпред, току в краката ми – лозето. Най-прекрасната гледка на света. И най-хубавата детска площадка. Поляната отпред е пълна с коли, най-вече лади в различни цветове, но и небесносиният москвич на вуйчо Веско е там, за цвят и разнообразие. Лозята са пълни с хора, всички работят нещо, но и устите им не почиват – чуват се подвиквания и смехове. Денят е пред мен, братовчедките ми скоро ще дойдат, животът е прекрасен.

По това време, ако се случеше някой да ме попита как се казва селото ми, отговарях „Лозето”. Лозето беше центърът на нашия свят, средоточие на нашето роднинство, кулминация на всички сложни и не толкова сложни наши семейни отношения. Всички празници се случваха там – с подходяща за повода софра и достойно честване. Сега празниците са други, но един се повтаря  и днес – Гергьовден. Събираме се всички, защото този ден е сборът на селото – има такива дни по селата, когато целият род се завръща вкъщи.

Днес къщата на лозето е изоставена заради многобройните взломове и кражби. Ходим там с мъка на сърце и въздишаме в изтърбушените стаи, в които лястовички са свили гнезда. Днес празнуваме по къщите в селото. Агнето се пече в специално изградена пещ и в момента, в който е готово, се сяда на масата – а това може и да е на обяд. Не се става, докато не се изяде и изпие всичко. Баба ми е направила парена баница и я поднася по един странен обичай току след агнешкото, като че ли някой има сили да яде още! Сосът от агнето се отделя настрана и заедно с част от плънката и много зелен лук се приготвя на чорба, която ще ни посрещне на следващия ден сутринта.

И така… години. Години, които отлитат незабелязано, но и сладко. Че макар и без къща на Лозето, макар и дори без лозе, нашият род ще бъде и пребъде, додето има кой да си спомня и кой да празнува!