Наскоро ми попадна следния модел, свързан със собственото ни осъзнаване и отношение към живота – разделение на типовете хора според тяхното самочувствие и самоопределение на хора, които играят играта (players) и хора, които са парченцата, с които се играе (puzzle pieces). Накратко – играчи и парченца. Играчите са тези, които са господари на живота си, вземат своите решения сами и носят отговорност за тях до дупка, те не казват този ми е виновен или онзи ме стресира, а по-скоро търсят причините за неуспехите първо в себе си, а стресът за тях е собственият избор да се натоварят или поемат по-голяма отговорност. Парченцата са тези, които често се отбиват в зоната на неудовлетворението, в стаята за оплакване, често някой друг е виновен за това, което се е получило или пък не се е получило, те си позволяват да бъдат стресирани, друг да се разпорежда с тях и да им казва как точно да постъпят…[[quote:0]]Това ме накара да се замисля кой в нашето семейство е или е бил играч? Веднага се сетих за дядо ми. Той беше човек на усърдния труд и сериозните житейски принципи за честност, почтеност, милосърдие към хората в нужда и подкрепа. В същото беше възпитал всичките си 5 деца като хора на морала и сериозното отношение към труда. Той беше истински лидер. Всички говореха и до ден днешен говорят за него като за институция – с респект и преклонение. Много години дядо е бил и кмет, уважаван от хората и грижещ се за техните нужди. Мисля, че той е играел играта – вземал е трудните решения и ги е следвал, в съгласие с разбиранията си и ценностите си. [[quote:1]]В един момент, когато баба внезапно почина, нещата се промениха. Той някак се отдръпна от живота, загуби пълен интерес към каквото и да било от светския живот, неговите материални нужди станаха съвсем скромни, храната му беше минимална, интересът му към видимата част на живота някак угасна. Той тъгуваше за баба и беше избрал да се отдръпне, беше направил избор да я последва, където и да е тя. Ние – неговите наследници и внуци, тълкувахме това негово отдръпване от всичко като поражение, като капитулация пред живота. Всички дълбоко сме грешали. Сега си мисля, че това беше негово напълно съзнателно и сериозно решение, той беше направил своя избор – искаше да последва баба. Затова се беше отдръпнал от всичко материално, казваше ни да не мислим за него, да не идваме да го виждаме… Мисля си, че за такова решение трябва твърде много вътрешна сила. И макар че съзнанието му имаше една воля, тялото му имаше физическа издръжливост и устойчивост. Така той живя още петнадесет години, докато постепенно духът му успя да го отведе там, където той искаше да отиде.
Да вземаш сам решения или да се оставяш друг да ги вземе? А решенията рядко биват приятни, и лесни. По-скоро те са не особено приятни, не особено лесни, трудни, неудобни, болезнени, дори може да са изключително трудни и болезнени.
Да вървиш напред или просто да следваш, накъдето те водят – инерцията, животът, други хора? Кое е по-лесно: ти да определиш пътя си или просто да вървиш, защото и други вървят там?[[quote:2]]Ти да играеш или да оставиш с теб да играят? Твоята игра ли е твоят живот или играта, която друг ти предлага?
Този модел съдържа идеята за избор. Несъмнено ние имаме избор. Ние много по-често имаме избор, отколкото си мислим, отколкото сме в състояние да си представим. Често сами се ограничаваме от заблудата, че не съществуват други възможности.
А тях ги има. Дори са страшно много. Но паралелно с това съществува и страхът да ги видим. И той до голяма степен ни заслепява. Защото е трудно да се прави избор, а и да се отстоява. Когато избера, най-малкото след това не би следвало да мърморя и да се оплаквам. Това е трудно. Ние всички искаме да можем именно да се оплакваме, защото иначе за какво ще си говорим. Ето една тема, по която има да помисля – за какво си говорим, когато не се оплакваме… Това е за днес.
Още текстове от Мария Гюрова можете да прочетете тук
