Любов и други бедствия

Как напъхах свободата си в таблица

Осъзнах, че не от другите трябва да браня Свободата си, а от мен самата.

Как напъхах свободата си в таблица

"Свободата, Санчо, е на върха на копието!"

Из "Дон Кихот де ла Манча"

 

Откакто се срещнах със Свободата си, тя ми стана много важна. Започнах да я браня от всички. Имах усещане, че всеки се опитва да ми я отмъкне. Разхождах си я за ръка и се гордеех с осанката на моята Свобода, но се боях от чуждите погледи, вперени в нея. Сякаш ей сега някой щеше да се втурне и да ми я издърпа от ръцете.

Но да се върна малко назад във времето, когато още не я познавах. [[quote:0]] О, не си мислете, че преди да я срещна, Свободата нищо не значеше за мен. Напротив! Можех да вербализирам тонове мисли за това какво е да си свободен, влизах в словесни дуели, за да браня честта на Свободата, впусках се в каузи, в които да я отстоявам. Но това беше една генерализирана представа за свободата, която не резонираше в мен. Представа, която бях облякла в думи, празни откъм лични усещания.

Не я познах веднага. Отне ми време да я разсъблека от клишетата и вградените в съзнанието ми представи. Но малко по малко тя придоби образ, тази моя Свобода, и я усетих в себе си, почувствах как животът се оцвети в други цветове.

Седнах да я опиша.

Моята свобода е:

време само за мен

време в тишина

пространство, празно от чужди очаквания

празно от собствените ми очаквания към мен самата

поляна с пролетни цветя

есенна гора

морски вълни

танц на снежинки

да не ти пука, да не си важен

спонтанност

усещане за у дома

да бъдеш непознат, незабележим

да бродиш из непознатите улуци на далечен град

да можеш да останеш сам, когато си с другите

да се смееш без причина

да танцуваш със себе си

да чета, и чета, и чета

да пиша


Толкова много форми за моята Свобода се появиха в главата ми. Разпознах я, почувствах я в себе си, влюбих се в нея. Не можех да живея без нея повече. Исках да я имам. Тук, сега, завинаги! И без да разбера как се случи, аз се вкопчих в нея. В Свободата си.

Исках да я побера в себе си. И затова я разфасовах. Грабнах сатъра на собствените си тесни схващания, впрегнах страха си и разпарчетосах усещането за свобода на множество малки, разпознаваеми, обозрими форми. Тип "разхождам се сама в парка", "отделям си време да пиша", "грижа се за себе си"… о, не, не, чакай. Това парче е твърде голямо. Прааааас! Стана на "ходя на йога", "карам колело"…. и т.н., и т.н. [[quote:1]] След това седнах насред себе си и я огледах тази моя Свобода, разхвърляна на пода на толкова много малки парчета. Пълен хаос! А аз не обичам хаоса. Обичам да ми е подредено, ясно, планирано. Обичам да ми е в табличка.

Отворих компютъра и създадох таблица "Моята Свобода", след което прилежно напъхах в нея всички дребни форми на свободата, които си бях намислила. Разграфих ги и пред мен се появи подреден и спретнат план за моя Свободен ден.

И точно тогава вместо приятния гъдел от предусещането за удоволствие, усетих как нещо запълзя от вътрешната страна на корема ми и сграбчи врати ми. Познах я. "Какво, какво искаш, Вина? Защо си тук, мамка ти? Това е свободният ми ден! Заслужих си го. Работих като куче, за да го имам. Задоволих всичките ти щения. Какво още искаш от мен?".

Вината, без за секунда да отпуска своята хватка, продума през зъби: "Цял ден за теб! Свободен?! Чудесно, ама не може ли поне една малка частичка да дадеш на другите? Нещо поне малко за семейството? Дете имаш, нещо да вземеш да сготвиш, да се погрижиш за дома? А работата? То хубаво свобода, ама пари откъде? Само със Свободата не можеш да отидеш на море, нали? А детето ти ще чака да го заведеш! И изобщо каква е тази твоя Свобода, дето праща всички други на майната си?".


Така в съседна колона на таблицата с моята Свобода се появиха разни уж малко дейности, с които да запуша устата на Вината. Уж незначителни, но заеха толкова много пространство.

Преживях го деня за моята Свобода! Затръшнах го, уморена и самотна. Нея я нямаше. Свободата! Не знам къде се дяна. Всичките й форми бяха там, но тя се беше измъкнала някъде. А аз стоях неразбираща пред своята таблица. Виж, Вината все така стягаше врата ми, защото на нея все не й беше достатъчно това, което правех, за да й угодя. [[quote:2]] Къде беше отишла Свободата ми? В един момент я видях! Скиташе се някъде гола и нахална, напълно безформена. Отказала бе да се напъха в таблица, в план и график. Искаше да скита волно из поляните, да се къпе в проливния дъжд, да се търкаля в есенните листа, да танцува със снежинките. Искаше да твори, да крещи, да се смее като полудяла. Да скача боса в локвите и да не й дреме колко е часът. Да нехае за другите и да ги обича едновременно.

"Свободата, Санчо, е на върха на копието!" Осъзнах, че не от другите трябва да браня Свободата си, а от мен самата. От купищата ми Вини и страхове, която я дебнат отвсякъде. [[more]] Сега я чакам да се появи. Идва понякога. Никога не знам кога и къде, но винаги разбирам, когато ме е навестила. Защото в душата ми става просторно, очите ми се смеят, сърцето ми танцува. Гледам да й създавам пространство, за да има къде да се излегне, като дойде, но не я обличам в тесни дрехи, а й оставям широките форми, в които се протягат блажено множество избори.

Свободата ми такава, каквото е – гола и спонтанна, широка и безформена, малко луда и творяща живот!

 

Деница е като босо хлапе с раничка на гърба, поело по една криволичеща пътечка навътре към себе си. Пътеката е доста непроходима на места - обрасла в храсталаци от обществени норми и чужди очаквания, с бодливи, трънливи истории от детството, дерета, пълни със страхове и неизказани думи. Понякога й се струва, че е намерила вярната пътека и крачи уверено, след това се случва да падне мъгла и да се почувства изгубена. Но колкото и да е трудно и болезнено, тя знае, че това е нейният личен път към собственото й осъзнаване. Държи душата си отворена, за да вижда красивите гледки, да  се наслаждава на хармонията, да усеща дъжда. А в раничката си носи своята любов, няколко хапки оптимизъм и глътка вдъхновение.

Деница е и майка. И именно синът й е причината тя да тръгне на пътешествие из дебрите на душата си. Защото вярва, че, за да порасне едно дете свободно и щастливо, родителите му също трябва да бъдат такива. Посветила е част от сърцето и времето си на каузата за родителските кооперативи и демократичното образование.

Деница още е автор на детска книга, обича танца и учи психотелесна психотерапия. С всичко за и от нея можете да се запознаете в Потока.