Любов и други бедствия

Как се възпитава дете?

  Кой може да отговори на този въпроси или по-скоро има ли верен отговор? Сигурна съм, че всички родители си задават този въпрос постоянно и няма как – те, нашите малки и големи деца постоянно поставят на изпитание педагогическите ни способности.  Понякога дори имам чувството, че синът ми е готов на всичко, за да ме провокира. Това, мисля си, му доставя неимоверно и дори бих казала, садистично удоволствие. Способен е да обърне всичко наопаки, не се притеснява, че ще да бъде овикан, наказан, че дори и набит. Не, той никога не ще направи това, за което съм го помолила, ако не е на кеф. Нищо

Как се възпитава дете?

 

Кой може да отговори на този въпроси или по-скоро има ли верен отговор? Сигурна съм, че всички родители си задават този въпрос постоянно и няма как – те, нашите малки и големи деца постоянно поставят на изпитание педагогическите ни способности.  Понякога дори имам чувството, че синът ми е готов на всичко, за да ме провокира. Това, мисля си, му доставя неимоверно и дори бих казала, садистично удоволствие. Способен е да обърне всичко наопаки, не се притеснява, че ще да бъде овикан, наказан, че дори и набит. Не, той никога не ще направи това, за което съм го помолила, ако не е на кеф. Нищо не е в състояние да обърне нещата в моя полза – молби, обяснения, закани – нищо. Той вече е решил, че това не го устройва и край – коя съм аз, че да го карам да си подреди нещата, как така няма да му купя желаната играчка и всевъзможни подобни. Каквото и да кажа, той независимо от крехката си възраст винаги е  готов с отговор и контрапредложение. А аз някак не успявам да защитя авторитета си, губейки всички шансове да компенсирам изгубения баланс помежду ни. Напълно съм наясно, че това изцяло се дължи на нас т.е. на мен и на близките ми. От една страна ние, родителите му по никакъв начин не сме успели да го възпитаме да уважава и следва правилата. Не защото не се опитваме, просто не се справяме или по-лошо - той не се поддава. Винаги сме се старали да не го ограничаваме, да му даваме възможност да изрази себе си и желанията си, да не го кастрираме преждевременно с постоянни крясъци и забрани. Но за съжаление, явно балансът е изключително крехък и така изведнъж, напълно неусетно нещата излизат извън контрол. Уж всичко правим според предписанията и големите книги, а в края на краищата нищо не се случва така, както сме планирали. 
От друга страна, нашите близки роднини също ни помагат, който с каквото може...Опитвайки се всячески да заобикалят и без това трудно завоюваните ни победи. Угаждат, предлагат всякакви лакомства и вредни храни, разбирайте - купуват вниманието му, без да си дават сметка, че така не му правят услуга, а тъкмо напротив - вредят. И тук не говорим само за нездравословния ефект върху крехкото детско здраве, а и за пълната противоречивост в педагогическия ни подход във възпитанието му. Така аз отново изпадам в безтегловност, опитвайки се да му обясня, защо при мен не може, а при тях може. Защо аз не давам кола и чипс, а те - да и всякакви подобни...Не ме разбирайте погрешно, аз не съм против малките отклонения и компромиси, но нека поне те имат някаква цел, като например да го накараме да си подреди стаята или да слуша поне един ден, а не просто ей така без повод и без оглед на поведението на децата ни. Така сега аз нямам никакви средства за търгуване и всичките ми козове са взети още преди голямото раздаване...А мен много ме е страх да я започна тази игра, защото не рискувам себе си, а отношенията ми с най-свидното ми – моето дете. Сигурно изглежда пресилено, но аз знам, че е от изключително значение да имаш авторитет пред детето си, а в момента аз не виждам как това може се случи ако всички нямаме единно поведение и стратегия спрямо него. Не искам аз да съм само лошата, опитвайки се да налагам правила в свободния стил на неговото израстване и самоопределяне. Не искам да си мисля, какво ще правим след години когато фразата „чуваш ли ме?” ще звучи още по-жалко и безсмислено