ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Хайде без равносметка тази година!

Хайде без равносметка тази година!

Снимка: Pexels

Да си сам по празниците, е тъжно, нали? Понякога е избор. Но дори когато е избор, е тъжно. C’est tout simplement – биха казали французите. Толкова е просто. Ей в тези простички неща понякога ни е най-щастливо, но и най-тъжно. И докато целият свят се опитва да празнува, често ни се иска просто да се затворим между четири (или повече стени), за да може по-бързо да мине този празник, по-лесно да мине, по-малко да е тъжно. Ама не е. Но пък минава. Това му е хубаво на празника – минава. После пак можем да сме сами, само че никой не ни повтаря, че точно в този ден не трябва да сме сами. По наш избор или не.

Малко в повече ни идват очакванията. Сигурно и на празника не му е лесно. От него пък колко много очакват! Колко ли му тежи това, защото те – очакванията – тежат. Носят любов. Носят щастие. Носят надежда. Изсипват му ги с торби и той се чуди после какво да прави с тях. Непосилната лекота на битието. Непосилно му е на празника понякога. Затова някои му прощаваме, че ни е изоставил, че ни е върнал обратно очакванията, че не ги е оправдал. Сигурно понякога и на него му е самотно. Сигурно.

После и равносметката се присъединява. С целия си блясък. Тя обича финалите, обича последните дни на декември, обича края на годината, обича аплодисментите, обича думите, обещанията, надеждите. Всичко обича. Даже и ние я обичаме. За да се оправдаваме, че нещо не се е случило, за да се похвалим, че нещо се е случило, за да помечтаем за неслучилите се неща и да зачеркнем онези, за които съжаляваме. Колко ли се забавлява равносметката?

Това е нейният празник, нейният миг, пълно й е на душата на тази равносметка.

Не я искам аз тази равносметка. Не и тази година. Малко ще й дам почивка. Няма да й е самотно, толкова други я чакат в онова поле във фейсбук: „какво мислите“. Колко любов и колко хейт ще събере. Колко ли може да понесе. Колкото толкова. Без мен тази година, мила равносметка. Защото никак няма да бъда мила. И защото всички винаги очакват да съм мила, ще замълча. То не че има много за казване. Докато правих поредния си опит да достигна любовта, изгубих тази към себе си и сега когато трябва да я намеря отново, празникът ми напомни, че трябва да спра. Да вдишам дълбоко. Да издишам. И да замълча. За малко. Без равносметка.

 

Толкова много те сънувах, че спрях да се събуждам

 

 

 

Ако бях филм, щях да бъда „Полунощ в Париж“. Ако бях книга, щях да бъда „Романът на Зелда Фицджералд“. Ако бях песен, щях да бъда „A little party never killed nobody“. Може би защото ми е по-лесно да се търся в книгите, филмите и музиката. Обожавам да слушам любимите си изпълнители на живо. Дотолкова, че съм готова сама да отида до някой европейски град. Така ут...