Ходихте ли последния концерт на любимата си бг банда? А на изложбата на еди кой си, който е толкова страхотен? А когато се изявяваше отборът, на който симпатизирате или спортистът, чийто успехи ви изпълват с бг гордост?
Не? Защо не? Защото изложбата е още месец, ще отидем – их, месецът взе, че мина. Състезанието – ами, хайде другия път. А на концерта – нали пак ще има, какво сега...
Ако е Коледа и не отиваме да слушаме групата, защото как се наядох, пък и те от 23:00 ч. свирят, все пак Коледа е, семеен празник.... Те, музикантите, нямат семейства, те се чудят с какво да се занимават по празниците. Нищо, ще свирят пак...
Ами ако не свирят? Ако някой от тях си тръгне – по свое желание или поради злощастен случай? Тогава какво? Ще оставим цвете? А ако няма къде да изразим физически скръбта? Ако творецът стане прах и полети над земя и вода? Ще ни остане вероятно горчиво чувство, че не му дадохме възможност и нас да вземе на крилата си приживе, последния път, защото наивно мислим, че те – вдъхновителите ни – са си там. Като ни потрябват, винаги ще ги намерим – на концерта, в залата, на състезанието. Еми не, няма. Те си имат свой път и трябва да сме много благодарни, ако са ни пуснали до себе си и са ни водили по своите пътеки.
...
Но, хайде, време за хранене пак стана.
Толкова много пропиляно време!
