Любов и други бедствия

Когато дойде време да продължиш напред

Има един звук, който е по-силен от всички останали.

Когато дойде време да продължиш напред

Снимка: Paweł L.

Има един звук, който е по-силен от всички останали. Един пронизващ звук, който сякаш трае безкрайно. В един момент всичко заглъхва и това, което чуваш, е само и единствено тишина.

Безкрайна тишина. Не знаеш колко ще продължи и колко надълбоко ще остави следа в съзнанието ти. Това е тишината в онази секунда, преди да се случи нещо фатално. Когато времето спре и виждаш всичко на забавен кадър, преди всичко около теб да заглъхне завинаги.

Това е тишината, когато изведнъж пред очите ти преминат безброй картини, докато на тяхно място не остане бяло петно, което да сигнализира последвалото нищо. Това е шумът на тишината, която те сграбчва, обзема и в която цялото ти тяло и съзнание потъват. Когато знаеш, че е настъпил краят.

Необходимият край, когато два елемента са се сблъскали необратимо. Следва тишина. Всеки малък елемент, който създава едно цяло, се сковава, а след това и отпуска, за да изпадне в летаргия, която не се знае колко ще трае. Оглеждаш се, без да местиш поглед, вдишваш и издишваш, без изобщо да осъзнаваш. Предаваш се на тишината, отпускаш се в прегръдката й, знаейки, че оттук нататък нищо вече няма да бъде същото. И не знаеш жив ли си или нe.

Част от живота е да се сблъскваме и да преживяваме загуби.

По един или друг начин често преминаваме през етапите на край и начало. Понякога изборът не е наш и е небходимо да приемем обстоятелствата, независмо колко тежки и трудни са те. Друг път зависи изцяло от нас дали ще сложим край на един период, за да дадем началото на друг. Ще отпуснем захватката на нещо в живота си, независимо колко болезнено ще бъде. Ще направим необходимата жертва и съзнателния избор, че така ще бъде по-добре.

Как и кога обаче разбираме, че нещо в живота ни влиза в конфликт и противоречие с целия ни свят и че е нужно да се простим с него? Как събираме смелост и кураж да се изправим пред реалността, да признаем каква е тя и да вземем необходимите мерки? Знаем, че нищо не трае вечно, а защо тогава ни е толкова трудно да се прощаваме с неща от живота си? През дом, държава, работа и хора, изборът да продължиш напред, винаги е съпътстван от много болка и тъга.

Но понякога това е единственият избор.

Преди доста месеци се бях озовала в ситуация, в която имах чувството, че нося целия свят на плещите си. Бяха се натрупали толкова много трудности и емоции, буквално имах чувството, че ще се пръсна, че няма да издържа под натиска на напрежението и на всичко, с което ми предстоеше да се справям оттук нататък.

Тогава като светлина в тунела един ден ми изникна съобщението за група по Психодрама, която набира кандидати. Сметнах го за знак, защото от доста време исках да намеря точно такава група и сега пред мен се откриваше тази възможност. Нова група, към която да се присъединя и чрез която се надявах да намеря някаква почва под краката си.

Всичко, с което отидох на онова интервю за присъединяване към групата, беше огромното ми желание да експериментирам и да преоткрия нов опит и изживяване, въпреки че вътрешно един въпрос не ми даваше мира: "Ще успея ли наистина да се посветя на тази група, ще намеря ли времето и ресурсите, физически и психически, за да го направя?". По онова време имах основания да се притеснявам  бях бременна с второто си дете, нямах представа как ще се случат първите месеци след раждането, ще имам ли сили изобщо да участвам в такава група, ще има ли на кого да оставя децата...

Въпреки многото неизвестни,


за щастие, групата стартира може би месец след като бях родила, а желанието ми явно се оказа достатъчно силно, защото накрая намерих начин и подкрепа, за да мога да стана пълноценен участник в нея.

Пет месеца по-късно седях в онзи кръг между хора, които се бяха превърнали в нещо повече от просто лица, с които се срещаме всяка седмица за по три часа. За това време бяхме създали един малък отбор, който вече делеше общи спомени и преживявания от срещите си и съвместната работа. Бяхме си дали име, бяхме споделили и добро, и лошо. Този път обаче седяхме в този състав не за да "работим", а за да се сбогуваме. Бяхме си дали срок на срещите и неусетно той настъпи, карайки ни да се прегърнем и да си пожелаем на добър час, поне в този формат и състав.

При мен сбогуването с групата обаче настъпи малко по-рано от финала на нашите срещи. През месеците неусетно настъпи момент, в който усетих, че други неща в живота ми вземат превес, започват да ме вълнуват нови интереси, имам нужда да направя и опитам нови неща. Графикът ми на срещи в групата обаче беше в конфликт с тези нови хобита и занимания и осъзнах, че двете няма как да се случат заедно.

Казват, че животът е като карането на колело – за да запазиш баланса си, трябва да продължиш да се движиш.

Трябваше да направя избор  да остана лоялна към групата, на която бях посветила ден и час от седмицата, или да продължа напред. За мен беше важно да довърша това, което бях започнала, и изборът не беше труден, но ми даде перспектива и равносметка. Нещо, което бях започнала с огромно желание преди време, може би вече беше изпълнило мисията си в живота ми, беше дошло време да го напусне.

Изпитвах малко яд към себе си, че се чувствам по този начин. Нима предавах и бях спряла да оценявам онова, което преди нямах търпение да преживея и за чиито срещи се вълнувах? Не, истината е, че бях продължила напред. Не бях спряла да се "движа" през тези месеци и неминуемо дойде момент, в който вече имах нужда от нещо ново и различно. И това не е лошо, а напротив, сигнализира, че са се случили промени. Може би каквото е трябвало да стане, е станало.

Казват, че животът е като карането на колело – за да запазиш баланса си, трябва да продължиш да се движиш. Каквото и да се случва, не спирай, дори понякога да е трудно да кажеш сбогом.