Коледата истерична

25 декември, 22:12 часа, приспивам бебето след порция мляко и гушкава прегръдка. Някъде около мен вибрира телефон със съобщение: с Дара отиваме за батерии :)
Изпращам ОК :) и се замислям: ще го помни ли тя? Сега е на седем и половина. И аз имам някои спомени от тази възраст...
 
Когато се връщат, вече съм наредила част от багажа за предстоящата ваканция в Банско. С баща й слагат батериите, аз зарязвам наполовина работата и масажната ваничка (!) започва да работи.
 
Никога не съм харесвала сравненията, но открих, че има моменти в живота, когато само те ме спасяват. Защото благодарение на тях се чувствам част от този свят и знам, че нищо мое не ви е чуждо и на вас. Това действа доста успокояващо.
 
Така че много ми се ще да получа коментари тук. И те да са предимно: да, така е; ние си го причиняваме; но спокойно  след напрежението остава радостта.
 
Миналата Коледа, с едномесечно бебе у дома, посрещнахме гости от близо и далеч, а в другото време се хвърляхме върху стрелките на часовника с надеждата да не закъснеем за някое мързеливо следобедно кафе, тъй като безотговорно дългият обяд все още не е приключил. В резултат бях направила една таблица в excel по дни и части от деня къде с кого ще се виждаме, изпълнени с празничен дух. Да казвам ли, че нито кафетата бяха мързеливи, нито обедите безотговорно дълги?!
 
Някои от срещите и гоститата си ги спомням, но за другата половина не се и сещам. Така че тази година, другата половина не се състоя. И пак ми беше малко вповече. Не хапването и пийването. От бързане и притеснение да не пропуснем следващото място, някак осакатявах всяко хапване и пийване като забивах по един поглед-стрела в часовника.
 
Никога, никога, никога не съм вярвала, че ще го кажа, но когато съпругът ми, шофирайки към поредната семейна Коледна вечеря каза “затова следващата година ще...”, аз продължих с думите “празнуваме на място на един полет разстояние”.
 
От задната седалка гласчето на Дара притеснено припя: ами ние?
Естествено, че и те. Има си хас да купуваш батерии за играчка-коледен подарък в 22:12 часа на 25 декември, а да не ги вземеш със себе си където и да е по света.
 
Чудех се дали да го споделя, но ето - голям грях сторих спрямо Стареца, елените, Рудолф, Снежанка и цялата лапландска дружинка. Пропуснахме да изпратим Писмото.  И изведнъж, след като подаръците от мама и тате са раздадени, Детето ме поглежда с ококорени очи и започва ужасно тъжен рев и приказката Всички деца ще имат нещо от дядо Коледа, само ние с брат ми – не.
 
Така ми се пада. Това, че не говорим кой знае колко за Дядото не значи, че децата не го чакат. Как въобще си го помислих?! След секунди на паника и липса на въздух и думи, вадя един лист с  нарисувани коледни дръвчета и Писмото започва: Скъпи Дядо Колед (а-то липсва).... и така нататък и така нататък. Давам някои насоки, разбира се, с цел да улесним доставката, поставяме в плик, препланираме деня и отиваме на разходка до Централна поща. Той е вълшебник, освен всичко друго, така че няма как да не успее с поне по един от подаръците. Нататък няма какво да разказвам. Всички сме герои в един и същи филм, просто с различна година на екранизация.
 
Моите лични изводи за Коледа 2013? Сбирка на жените в нашия род за откриване на коледния сезон – да; Бъдни вечер с двата броя родители – да; два традиционни обяда с приятели и роднини – да. Всичко друго се надявам да заместя с приятната компания на някоя от 47мте книги, които преброих, че съм купила за година и половина, но не съм прочела нито една една от тях.
 
И знам, че ще ми мине. И няма да съм на никакъв полет разстояние. Но още една половина ще бъде ревизирана за доброто на всички у дома.
 
Наздраве!