Коледен пpеPазказ

Това е история, която няма да измислям.
Нека остане това, което е.
Един некролог на един улук. И една жена, която носи там цветя. Във вазичка, пластмасова, от срязана бутилка. На Коледа слага елха – клонче с украса. Гирлянд, има и топка.
На Великден слага венче.
От години минавам покрай този ъгъл с улука. Глух, забит. Даже не е и ъгъл, след ъгъла е. Странно място. Винаги извръщам глава. Никога не съм посмяла да погледна отблизо некролога. Това място е нечие светилище и аз не бих пристъпила невидимата граница.
Веднъж видях жената. Само веднъж.
  
Тази история, струва ми се, трябва да бъде прочетена със само това, което знаем.
Фактите.
А те се изчерпват с това, че едно човешко същество е дало цялата обич за този свой живот на едно друго човешко същество.
 
Представям си различни пътища.
 
Те изобщо не са били заедно. Тя е истинската му любов, но дългът е предрешил друго. Брат му, с леко изостанал умствено развитие, изнасилва момиче. Момичето забременява. Братът е прокуден. Но честта на момичето все още може да бъде спасена. Такива били времената, научили са ни. И той става неин съпруг. А истинската му любов заминава надалеч. След толкова много години тя се връща. Съвсем случайно вижда некролога. И разбира, че той е починал. Разбира и в щрихи как е живял.
Слага некролога на първото място, което й попада пред очите. То е далеч от дома й. От новия й стар дом. Но тя не иска да сменя мястото. Избрало я е.
 
Или пък тя изобщо не го познава. Но познава живота в самота. И един ден съвсем случайно намира неговия некролог на улицата, под този улук. Поставя го. И решава, че на този човек ще подари любовта си. Защото така и не е срещнала друг, за когото да всеме това решение по усещането си. И вече е изморена да търси. Или да чака. Все едно. Изморена е.
 
А може би – изкупление. За вината, че не съумяваш да обичаш този, с когото си.
И всъщност олтарът е за съпругът. Защото тя не е била негова и с кожата си. Както е била за любовта си. Истинската. Но, приличие. Норми. Не се развежда. А когато съпругът почива, тя е завладяна от не по малко силна емоция. Вината, да. И решава да я изкупва. С олтарчето, тук, но след.
 
Топло ми е, когато мисля за най-простичкото. Че са се срещнали, влюбили, живели. Със, във, за, около един друг. На този ъгъл е усетила за първи път движенията вътре в себе си. Двамата са създали живот. И един ден него вече го няма. За нея, не, остава.
Топло, топло като аромата на зима.
 
Щастлива съм, че живея в града. Крива сглобка от лични истории, разбъркан или напротив пъзел, платно, от което всеки дърпа нишки материя и оставя следа по собственото си отражение.
Тази е интимна история, интимна като дочут зад стената оргазъм. Изложено е неизложимото. С единствения негов дантелен щит – искреността.
 
Дано има на теб кой да направи олтарче. Някой ден, когато ти ще си само спомени.
Дано.
Дано те помнят.
Остави любов.
 
Дано и за мен има кой.