ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Коледен пpеPазказ

Коледен пpеPазказ
Това е история, която няма да измислям.
Нека остане това, което е.
Един некролог на един улук. И една жена, която носи там цветя. Във вазичка, пластмасова, от срязана бутилка. На Коледа слага елха – клонче с украса. Гирлянд, има и топка.
На Великден слага венче.
От години минавам покрай този ъгъл с улука. Глух, забит. Даже не е и ъгъл, след ъгъла е. Странно място. Винаги извръщам глава. Никога не съм посмяла да погледна отблизо некролога. Това място е нечие светилище и аз не бих пристъпила невидимата граница.
Веднъж видях жената. Само веднъж.
  
Тази история, струва ми се, трябва да бъде прочетена със само това, което знаем.
Фактите.
А те се изчерпват с това, че едно човешко същество е дало цялата обич за този свой живот на едно друго човешко същество.
 
Представям си различни пътища.
 
Те изобщо не са били заедно. Тя е истинската му любов, но дългът е предрешил друго. Брат му, с леко изостанал умствено развитие, изнасилва момиче. Момичето забременява. Братът е прокуден. Но честта на момичето все още може да бъде спасена. Такива били времената, научили са ни. И той става неин съпруг. А истинската му любов заминава надалеч. След толкова много години тя се връща. Съвсем случайно вижда некролога. И разбира, че той е починал. Разбира и в щрихи как е живял.
Слага некролога на първото място, което й попада пред очите. То е далеч от дома й. От новия й стар дом. Но тя не иска да сменя мястото. Избрало я е.
 
Или пък тя изобщо не го познава. Но познава живота в самота. И един ден съвсем случайно намира неговия некролог на улицата, под този улук. Поставя го. И решава, че на този човек ще подари любовта си. Защото така и не е срещнала друг, за когото да всеме това решение по усещането си. И вече е изморена да търси. Или да чака. Все едно. Изморена е.
 
А може би – изкупление. За вината, че не съумяваш да обичаш този, с когото си.
И всъщност олтарът е за съпругът. Защото тя не е била негова и с кожата си. Както е била за любовта си. Истинската. Но, приличие. Норми. Не се развежда. А когато съпругът почива, тя е завладяна от не по малко силна емоция. Вината, да. И решава да я изкупва. С олтарчето, тук, но след.
 
Топло ми е, когато мисля за най-простичкото. Че са се срещнали, влюбили, живели. Със, във, за, около един друг. На този ъгъл е усетила за първи път движенията вътре в себе си. Двамата са създали живот. И един ден него вече го няма. За нея, не, остава.
Топло, топло като аромата на зима.
 
Щастлива съм, че живея в града. Крива сглобка от лични истории, разбъркан или напротив пъзел, платно, от което всеки дърпа нишки материя и оставя следа по собственото си отражение.
Тази е интимна история, интимна като дочут зад стената оргазъм. Изложено е неизложимото. С единствения негов дантелен щит – искреността.
 
Дано има на теб кой да направи олтарче. Някой ден, когато ти ще си само спомени.
Дано.
Дано те помнят.
Остави любов.
 
Дано и за мен има кой.