До неотдавна думата “компромис” беше табу за мен. Дали защото обстоятелствата са се стичали така, дали защото хората около мен са били по-отстъпчиви, силно изразеното ми его е успявало да надделее или пък поради някаква друга причина, но действително рядко ми се беше налагало да отстъпвам от позицията си. Без значение дали става въпрос за сериозни казуси или за дребни ежедневни въпроси от сорта на “Кой филм ще гледаме тази вечер?”. В малкото случаи, в които все пак съм правила компромис с нещо, признавам, не е било нито безболезнено, нито без бунт от моя страна. Преживявала съм го винаги тежко, с накърнено его – равносилно на битка, изгубена заради проява на слабохарактерност и малодушие. Видех ли се в ситуация, в която по един или друг начин се налагаше да отстъпя, в съзнанието ми светваше червена лампичка: спечели битката, отстоявай позициите си, бъди силна и неотстъпчива. Да отстъпиш за мен беше еквивалентно на безропотно примирение с обстоятелствата или с някой друг и приемане да бъдеш губещата страна, отказвайки се от важните за теб неща.[[quote:0]] Това беше моята идеалистична до наивност гледна точка... До съвсем скоро. Сега осъзнавам колко много съм грешала, смятайки, че да направиш компромис, непременно означава да измениш на себе си.
Днес, от позицията на житейския опит и годините си, мога с гордост да кажа – помъдрях. Помъдрях за компромисите. Помъдрях за идеята, че в живота понякога се налага да отстъпим една крачка назад, за да направим след това две крачки напред. Помъдрях, за да преценявам кога да преглътна, да премълча; в коя битка наистина си струва да вложа усилия и енергия. Помъдрях, за да разбера, че често компромисите са необходими в името на нещо по-голямо и по-съкровено от самите нас и нашите идеали – семейството например. Помъдрях, за да знам, че идеално положение няма – нито в любовта, нито в работата, нито с приятелите, нито в семейството. Помъдрях, за да знам, че всеки прави компромиси, абсолютно всеки, без изключения. Те са задължителна необходима част от нашето битие и колкото по-рано го осъзнаем, толкова по-добре за нас самите.
От днешна гледна точка бих казала, че компромисът е зрялост, мъдрост, спокойствие, търпение. Зрялост – за да разберем, че не всичко в живота е на всяка цена. Мъдрост – за да видим разликата между нещата, които можем и които не можем да променим. Спокойствието е за всичко, което не сме в състояние да променим. А търпението e за това, коeто изисква време.
