ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Корените, към които се връщаме

Корените, към които се връщаме
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Лято е. Август вече е тук, температурите са очаквано жежки. Приятелите ни са по планини и морета, всеки се е втурнал към очакваната цяла година почивка. Ние, които сме в града, гледаме с нетърпение календара и като каторжници отбелязваме дните до заветния отпускарски период.  

Една нощ миналата седмица се прибирах към квартирата, която през последните две години приютява живота и мечтите ми тук, и се загледах през прозореца на трамвая. София сияеше както винаги – безкрай от светлини, които се сливат с индиговата тъма на лятното небе, трафикът жужи по булеварда, пълно е с толкова народ, че няма как, питам се, къде са се крили тия хора цяла зима?! 

Дори и тук, в големия град, сърцето ми пак се връща там – десетилетия назад, в друго време, като че ли в съвсем друга епоха. Мястото е високо в планината. У дома.
След това се замислих за друго… Лято е. Сезонът, в който, дали заради маркетинговия трик на рекламодателите, които ти внушават отпускарски ентусиазъм, се чувстваш най-безгрижен, лек и ефирен, почти като морски залез сред синевата. А може и да е остатъчен спомен от детските години, когато ваканциите бяха пълни с игри и току някоя книга от задължителния списък за училище, но всичко друго е било чисто У-Д-О-В-О-Л-С-Т-В-И-Е! Каквато и да е причината, това е сезонът, в който съзнанието упорито се бори с идеята, че има проблеми за решаване, а вместо това се отдава на фантазии за коктейли, разпънати одеяла в парка, пясък между пръстите, среднощни разговори, охладена диня и шоколадов сладолед…

Дори и тук, в големия град, сърцето ми пак се връща там – десетилетия назад, в друго време, като че ли в съвсем друга епоха. Мястото е високо в планината. У дома. Там, откъдето е тръгнал пътят ми. Денят е отминал, свечерява се, слънцето дълго залязва зад Балкана. Слънчевите лъчи галят пухестите облаци и ги обагрят в пурпурно и розово. След това идват звездите. Изгряват една по една и докато се усетиш, целият Млечен път се е разстлал над теб в дълбокия мрак на небето. Тихо е. Чуват се само щурци и жаби от близката река. Ветрец прогонва жегата и се заиграва с върховете на боровете. Въздухът ухае на билки, окосена трева и зеленина. Дете съм. И съм спокойна. Не знам какво предстои, стига ми само този миг, в който мога да мечтая и да се надявам, че е нещо хубаво.

А сега съм тук. Сега градът заспива в краката ми и от мен се очаква да извървя стъпките към всичко, за което тогава, с детска наивност, съм си мечтала. Само споменът е останал. И образът от онези вечери, изсечени като с остро длето в дълбините на паметта ми. Към тях се връщам всяко лято, независимо в каква посока ме е отпратил светът. Те са убежище и храм. Късче от дома, което нося в себе си. Сигурна съм, че всеки си има поне по едно такова – то прави тежестта на ежедневието поносима, дори когато накуп се съберат цяла дузина неприятности…  То е онази връзка с корените, от която имаме нужда. То е свръзката с миналото ни – с онова, което ни е помогнало да се превърнем в хората, които сме днес. То е пряк път към местата, на които сме били щастливи. То е заключено в блясъка в очите на приятели и любими хора – от онзи изумителен вид личности, до които ти е комфортно да бъдеш себе си. То е всичко, което ни вдъхновява да вярваме в красотата на бъдещето, защото знаем – в миналото ни има поне една опорна точка, която ни кара да гледаме напред с гордо вдигната глава, независимо от всичко.

В това място, което винаги носим заключено в най-светлите си спомени и към което се връщаме в тихите моменти на самота, страх и тревога, е скрита сила. Същата сила, която помага на дърветата да растат високо нагоре, да търсят слънчевите лъчи и да черпят енергия от земята. Защото корените им потъват дълбоко. И им дават сигурност, че най-лекият ветрец няма да ги отклони от важната цел… 

 

Яница е приключенец по дух и разказвач на истории по природа. Според част от приятелите си в предишен живот е била или викингска принцеса, или средновековна магьосница, тъй като автентичната ѝ червена коса днес я издава и се превръща в най-отличителния белег, по който я разпознават по улиците на града. Израснала е в сърцето на Стара планина, но твърдото убеждение, че само мечтите имат силата да чертаят пътищата на съдбата ти, я отвеждат на интересни места – последното от тях се превръща в неин дом и я провокира да завърши „Творческо писане”. Чувства се постоянно влюбена и омагьосана – от театъра, от добрата литература, от нови дестинации, от красиви места, от Витоша, от срещи с интересни хора… Иска й се някой ден историите, които пише, да обикалят света, а тя… просто да ги последва. Повече от нея прочетете тук: http://artyaniart.blogspot.bg/.

Яница е приключенец по дух и разказвач на истории по природа. Според част от приятелите си в предишен живот е била или викингска принцеса, или средновековна магьосница, тъй като автентичната ѝ червена коса днес я издава и се превръща в най-отличителния белег, по който я разпознават по улиците на града. Израснала е в сърцето на Стара планина, но твърдото убеждение, че само мечтите имат силата да че...