ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Красавица или звяр?

СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

По повод поредната екранизация на тази класическа история ми хрумна идеята за „красавицата” и „звяра”, живеещи... във всяка жена. Дааа! А дори нямам предвид мъжката представа за това съжителство. Макар да съм сигурна, че мъжете имат какво да добавят...  Архетипът на „красавицата” е ясен. Женската ефирност, лъчезарност, нежност и творческа енергия претворяват живота на много нива. Способността на жената да обича и да се грижи за хората около себе си прави света по-светло и топло място. Да не говорим за мекотата и себеотрицанието й спрямо децата, с което източникът на живот осигурява и дом...

„Красавицата” е онова лице на всяка жена (без значение доколко тя самата се приема за красива), което мъжът обожава, което го зарежда и вдъхновява; лицето, което изпълва самата жена със сила и вяра; което задвижва проекти, активира съзидателни енергии, отглежда деца... Лицето, което е слънчевият лъч в деня на околните и звездното небе в уютната нощ; което е мекият шал през зимата, птичата песен през пролетта, голото рамо през лятото и цветната мечтателност през есента... Женствеността, в която всички са влюбени...

„Звярът”, от друга страна, е онова нейно лице, което не само другите, но и самата жена трудно приема. Но нима доброто може да съществува без зло?! Нима желанието за грижа може да се отдели категорично от желанието за контрол? Нима себеотрицанието може уверено да твърди, че никога не клони към излишна жертвеност? И нима стремежът към съвършенство не води до неудобна за другите взискателност? А гневът или студенината – нима не се крият именно там, зад неуважените нежност, грижа и всеотдайност?...

„Звярът” в жената има две форми – тиха и ярка. В тихото си проявление той може да бъде скритият кукловод в едно семейство или ситуация, може да бъде жертвата, която знае как да изнудва останалите да постъпят „правилно”. Може да се затвори в собствена клетка от самота и недоволство. Може да бъде и форма на прага на обезличаването... 

„Звярът” в жената е и нейната безпощадна самокритичност, напрегнатост, тревожност. Тя умее да прощава чуждото несъвършенство, но не и да спазва собствените си здравословни граници на възможностите...
По-яркото лице – онова на гневната, раздразнителна и мрънкаща жена, се фиксира по-често като проблем. И макар гневът да е аларма за потъпкани права, звярът в жената невинаги се ядосва основателно на другите. Защото самият той в тихото си съществуване вероятно е допуснал потъпкването на точно тези права. Може би не е делегирал достатъчно дейностите си, защото се е стремял да свърши всичко сам (нали само така работата ще бъде извършена качествено!). Или е смятал, че заслужава повече признателност за жертвите си (които сам е избрал да направи). Или е завишил изискванията към себе си до безочливо ниво, позволявайки на околните също да имат прекомерни очаквания. Или е решил да изявява мъжката си енергия до степен да я отнеме от партньора си. Или е приел, че най-добре знае как трябва да се случват нещата, отнемайки правото на избор и участие на другите...

„Звярът” в жената е и нейната безпощадна самокритичност, напрегнатост, тревожност. Тя умее да прощава чуждото несъвършенство, но не и да спазва собствените си здравословни граници на възможностите... Тя трудно се грижи за себе си толкова добре, колкото за околните... и това е един от уроците в живота й...

„Звярът” може да вземе превес над „красавицата” и това да доведе до осакатяване на нейната женствена същност. Той е сянката, която граничи със затваряне на сърцето... „Звярът” трябва да бъде приятел на „красавицата” дотолкова, доколкото всеки има нужда да приеме дуализма в себе си. Той може да бъде пазач на нейните права и нужди, да бъде онзи датчик, който засича злоупотребите и включва самозащитата. Но той трябва да бъде опитомен от „красавицата” – да й служи именно като куче-пазач. А не да се стига до историята за доктор Джекил и мистър Хайд, нито до израждане на женското начало до едно егоцентрично и студено мъжко упорство, което не се стреми към мир и хармония, а единствено към ред и подчинение. Защото в опита си да бъде много роли, жената изпада в стрес, който загрубява фините й сетива и я ориентира изрично към целта. Но пътят е не по-малко важен за същество, за което комфортът и качеството на взаимоотношенията са изрична ценност. Женската усмивка често е по-нужна на околните от постигнатия резултат. А именно ведростта и топлотата първи падат жертви в напрегнатото съществуване...

Естествено, не подценявам ролята на останалите хора за стимулиране изявата на „красавицата”. Кръгът на сърдечност се нуждае от затваряне. И все пак именно жената е източникът му. Тя желае и умее да грее с радост и смисъл, от които всички наоколо попиват животворна благодат. Така че да си пожелаем повече красота в живота ни, откривайки я първо в себе си...

 

Митична среща 

Днес с Хищника в мен си насрочих съдба
(а граници тънки с очи ни следяха).
Той искаше повече кръвни права
(ръмжеше през зъби в открита заплаха). 

И аз не съм ангел – разбирам защо
го тровят лъжите и хорската злоба…
А той вероятно не гледа с добро
на моята вяра в човешкия образ.

И спорехме двама за много неща,
той виеше в нищото (не към Луната).
Дрънчаха веригите страшно в нощта
на вързан безумец, готов за разплата.

 Той съскаше, дращеше с пяна в уста,
а аз се опитвах с любов да погаля
свирепото в мен. Да лекувам скръбта,
завихрила вътрешни рани в спирала...

 А с Хищника трябва да бъдем тандем.
И граници твърди да пазят безценен
мига равновесен, преди той съвсем
да пусне навън подивялото в мене.

 

Aнтония Нотева е на почти 40 години и живее в София. Има 6-годишен стаж като майка, 14-годишен стаж като държавен служител и поне 25-годишен стаж в писменото изразяване на лични мисли и емоции. Освен дневници, есета, писма, статии, пише и стихове, а преди 4 години и книга, която един ден ще види бял свят.

Антония Нотева е търсач и колекционер – на истини, на преживявания и на любов. Неофициално е автор на тонове изписани страници, на доста природни фотографии, на различен тип ръчни творения, на огромен брой емоции, на (твърде) много размисли и на ироничен брой грешки. Официално: съавтор на едно дете, съавтор на няколко ценни приятелства, автор на една издадена стихосбирка и автор на един неиз...