ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Краят на една епоха

Краят на една епоха
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Здравей,       

Колко край може да понесе началото? Колко забравени спомени има в бъдещето? Колко настоящи мечти се крият в миналото?  

Ако краят е комплексен, то можем ли да го изменяме по начин, който ни удовлетворява, или приемаме за край определена дата, определен ден, определено усещане... Да вземем за пример непълнолетието и пълнолетието. Пълнолетието се е изнизало от всички така очаквани или не моменти и се е промъкнало през отворения прозорец на 18-ия рожден ден. Пълнолетен си, имаш повече отговорности и задължения, поне формално, но все още си онзи 17-годишен хлапак, който е събрал в душата и ума си мечти и амбиции, каквито само един хлапак може.

Няма да лъжа, на мен също ми беше трудно да приема, че моментът "ще правиш всичко, което поискаш, когато станеш на 18" е дошъл. Беше си цяла драма. Ретроспекция назад. Падения и провали. Успехи и награди. Сълзи и усмивки. В крайна сметка, когато изминат няколко месеца осъзнаваш, че времето никога няма да бъде на твоя страна. Тоест – как би изпълнил едни обикновени 60 секунди, така че да бъдат запомнени от света. Ще ти отнеме само 59 секунди, за да решиш какво да правиш, нали... и аз така си мислех. Трябва да приемеш факта, че нещата никога не са такива, каквито ги помниш. Най-простото обяснение е, че ние, сами по себе се, не сме същите хора, които сме били преди три секунди, какво говорим за три години назад.

Но знаеш ли какво? Всички онези неща, които искаше да направиш, когато беше дете... те са тук, ти си ти и нищо не те спира да изпълниш всичко онова, за което копнееше и копнееш. В душата ти все още съществува онова малко човече с пълни очи на мечтател, с воля, по-силна от торнадо и с по-цветно от дъга сърце. Ако не ми вярваш, обърни се към всички спомени, които си съумял да съхраниш и които помнят онова дете... теб. Това е все едно да искаш да танцуваш под дъжда, защото никога не си го правил и искаш да разбереш какво е усещането, но щом завали – да търсиш къде да се скриеш.

Всички сме болни, разбира се. Издигаме щастието на пиедестал като една от най-върховните ценности, но в същото време се търсим в депресивни поезии на други. Губим вдъхновението си. Често забравяме важни неща. Преди да споделим нещо, проверяваме няколко текста, съветваме се, обмисляме и най-малката подробност и накрая, когато сме готови – вече няма смисъл. И в определен момент разбираме, че сме пораснали. Глупаво е. Какво е глупаво? – Не знам. Понякога е хубаво да позволяваме на хората да ни даряват с тяхната светлина и да добавяме още един лъч красота в душата си, за да подобрим интериора.

И още...

Казвам се Станислава и съм на 18 години. Живея в дълбините на оптимистичните си моменти. Амбициозна съм, занимавам се с много неща в различни сфери. Обичам пролетта, защото според мен това е най-вдъхновяващият сезон. Приятелите казват за мен, че притежавам огън, чрез който мотивирам хората да вършат повече. Правенето на другите щастливи прави мен щастлива. Харесвам да се запознавам с нови хор...