ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Малки вълшебства

Малки вълшебства
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Всяка делнична сутрин минавам по един и същи маршрут на път към работа. И всеки ден той е там: възрастен господин с побеляла коса и червендалесто лице, седнал винаги на една и съща пейка в градинката на Гроздовия пазар с пластмасова чаша кафе в ръката – кима ми с глава, усмихвайки се, и ми пожелава хубав ден. И без значение дали сутринта ми до този конкретен момент е била по-малко или повече усмихната, усещам как погледът ми грейва, очите ми заблестяват. Отвръщам на милия поздрав и продължавам по пътя си, заредена за прекрасния ден, който ми предстои...

Колко малко ни е нужно понякога, действително – непринуден жест, поздрав, подадена ръка... Интуитивно връщам назад в съзнанието си кадри от други подобни ситуации, в които малки жестове от страна на съвсем непознати хора са били повод за голяма усмивка на лицето ми и са ме карали да се чувствам изключително.

Лято е. Жега, задуха. Пътувам в претъпкан автобус и навалицата, в която съм буквално приклещена, аха да ме смачка... Единствената ми мисъл е да се измъкна от тази почти сървайвър ситуация и да се прибера възможно най-скоро в къщи, за да взема разхладителен душ и по този начин да отмия от тялото и съзнанието си неприятното чувство за нечистоплътност и чуждата енергия. Преди това обаче трява да си проправя път през безмилостната тълпа, която ще се изсипе от автобуса на спирката на Плиска. Мобилизирам се, защото знам - това е цяло изпитание: маневриране между лакти и колена, арогантни тийнеджъри, изнервени пътници, едвам движещи се старци, майки с детски колички, на които никой не се сеща да помогне.

Обожавам вълшебството на малките жестове!
Стегнала съм се така, все едно ще марширувам и точно в този момент виждам една протегната към мен ръка. Поглеждам надолу – усмихнат млад непознат, който джентълменски ми предлага помощта си в този критичен момент на слизането от автобуса. Осъзнавам, че именно това е жестът – нещото, от което имам най-голяма нужда точно сега. Реакцията ми е мигновена – интуитивно подавам ръката си, отпускам се, слизам феерично и с високо вдигната глава. Представям си, че по подобен начин се чувстват звездите, когато минават по червения килим – изключително специални, единствени и не забелязващи нищо друго около себе си. Благодаря на непознатия с най-чаровната усмивка, на която съм способна и продължавам по пътя си, но вече осенена от една съвсем различна мисъл, а именно – колко големи всъщност са малките жестове...

И още една подобна случка от много отдавна, която с нескрита усмивка си припомням с повод и без.   

Пътувам във влака от София за Пловдив. Изморена съм и почти целият ми път минава в сън или в полусънено състояние. Затова не успявам да комуникирам с другите двама-трима пътници в купето, само успявам бегло да запомня физиономиите им. След като слизам от влака, на спирката на автобуса забелязвам един от тях – младият мъж, който беше седнал срещу мен, сега се суети пред будките с цветята. Разговаря с продавачката и очевидно се опитва да избере най-подходящото цвете. Сигурно ще го подари на приятелката си, когато се прибере, предполагам мислено. И започвам да съчинявам в съзнанието си романтичната ситуация, в която те се срещат, тя се хвърля на врата му и... В следващия момент младият мъж се приближава към мен с червена роза в ръката си. И това не е фантазия, а реалност. Видимо притеснен, той ми подава розата – очевидно му е коствало много, защото и думите, с които се обръща към мен са объркани и звучат  неловко. Но в този момент и оттук-нататък това за мен няма никакво значение. Защото аз се чувствам толкова прекрасно, както рядко досега. Благодаря му от сърце за прекрасния жест на внимание, продължавам по пътя си и си знам, че това е най-хубавият комплимент, който съм получавала. 

Обожавам вълшебството на малките жестове!

И искрено ви пожелавам те да се случват в живота ви, момичета!
 

С Дина пътищата ни се пресичат вече за втори път, може би за да се потвърди поверието, че съдбата среща хората винаги два пъти в живота. Явно така е трябвало. Пътят на Дина започва от родния Пловдив, минава през София, стига до Нюрнберг, после завива отново към София (където в рекламните среди е първата ни пресечна точка), преди отново да се слее с чаровните улички на любимия Пловдив. Тук Дина е с...