ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Мъдростта идва, когато вече не ти трябва

Мъдростта идва, когато вече не ти трябва
СПОДЕЛЕТЕ ТАЗИ СТАТИЯ

Сухата кашлица раздираше дълбоко гърдите му като далечно минало, което не му даваше покой. Бръчките бяха оставили онзи благ отпечатък и тъмна сянка по сивкавото му остаряло лице. Побелялата му коса не показваше възрастта, а беше знак на мъдростта, на нещастието, погубило щастието, на миговете, превърнали се във вечност. Сините му очи, стремителни и очарователни някога, сега воднисти и влажни, бяха сиви като дъждовни облаци, реещи взор в изгревите и залезите на живота.

От известно време дядо Ангел живееше сам. На ул. "Незабравка". По ирония на съдбата, забравен в собствения си душевен покой. Влажният коридор на старата сграда и непоносимият мухъл водеха по извити стълби до стария апартaмент. От вратата се усещаше миризмата на нафталин и лавандула - миризма, пропита във всеки ъгъл на дългия му семеен идиличeн живот. Почти 45 години.

Всяка нишка на семейния живот тя плетеше упорито, презицно и с такт. Времето и опитът ги бе научил заедно да съединяват нишките.
Грижовната му спътница Елена се беше споминала преди няколко години - бързо, без много шум, но с много болка. Рак – и толкоз. Кафявите й сериозни очи все още гледаха и наблюдаваха от пожълтелите семейни фотоси, а леката усмивка смекчаваше издълженото й аристократично лице. Беше учителка. Преподаваше литература със строга, но благородна взискателност. Порцелановата й чаша за кафе все още стоеше върху избродираната на една кука покривка на малка дъбова, леко изтъркана, масичка. Всяка нишка на семейния живот тя плетеше упорито, прецизно и с такт. Времето и опитът ги бе научил заедно да съединяват нишките.

Цикламите и камелиите увяхваха бавно, вкоренили душите си в малките саксии, поставени на стария дървен паркет. Само величественият фикус в ъгъла и малкото дърво на живота даваха признак, че стрелките на времето не спират. Сутрин слънцето минаваше над тях, вечер листата спираха топлите лъчи да достигнат студения забравен уют.