ТОЗИ САЙТ ИЗПОЛЗВА БИСКВИТКИ. НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сайтът "Момичетата от града" ООД използва бисквитки и подобни технологии, включително и бисквитки на/от трети страни. Можете да продължите да ползвате нашия уебсайт без да променяте настройките си, получавайки всички бисквитки, които сайтът използва, или можете да промените своите настройки за бисквитки по всяко време. В нашата Политика относно бисквитките ("cookies") можете да научете повече за използваните от нас бисквитки и как можете да промените своите настройки. Ползвайки уебсайта или затваряйки това съобщение, Вие се съгласявате с използването на бисквитки от нас.

Мълчана вода за самодиви

Мълчана вода за самодиви

Снимка: Pexels

В нощта срещу Йордановден (Богоявление – пети срещу шести януари) се изпълнява една древна сбъдваща магия, която нашите баби и прабаби са владеели. Наричали са тази нощ „нощта срещу Водици” – голям български празник, свързан с живителната сила на водата и способността ѝ да помни и пречиства.

Магията на Мълчаната вода е прастара. Казват, че води началото си още преди Христа. На пети януари, по здрачаване, в метален съд навън се изнася вода, съдът се държи с две ръце и наричащият казва името си на водата и откъде е. Не се нарича за други хора, защото тогава магията не действа. След това съдът се оставя под звездите, за да се пречисти водата и да се "измълчи". Малко преди полунощ отново се излиза при водата. Съдът се взема пак с две ръце и на водата се шепне желанието. Наричащият си представя желанието си, поглежда във водата и се опитва да го види като отражение в нея. Накрая се изричат думите: „Нека реченото ми да бъде сторено!”. След това съдът се покрива с бяла кърпа и се оставя да нощува навън.

На сутринта с тази вода се измиват очите и се пие от нея. Изрича се благодарност към водата и се прибира вкъщи. Може да се пие или да се поръси с нея навсякъде в дома.

Много легенди са останали в българския фолклор за магичната сила на водата. Но аз ще ви разкажа една различна история, моя истинска, в която желанието да намериш любовта се сбъдва с Мълчана вода, а след това друга вода изличава следите на магията. Както се очаква от живота, за разлика от приказките, магиите понякога се объркват. И така…

Това е неразказ. Или неистория. Или неизмислица. Или нелегенда. Може би е пролет, а може би не. Но каквото и да е, във вилата му ухаеше на сушени манатарки, билки и бои. Аромати, които с времето бяха попили в дървените греди, в протритите от времето телешки кожи по каменния под, бяха пропълзели във фенерите с разтечени свещи и дървените стативи за рисуване.

И в него. На такива места съществуват хора, които нямат мяра за времето и парите – безобразно свободни, необуздани, но безкрайно хармонични.

И тя пристъпи вътре, въпреки нелюбовта си към него. Прекрачи прага му, за да се опита отново да се осмели на любов.

Тези дни и нощи бяха разточителни и трептящи. И той връзваше ръцете ѝ и рисуваше по тялото ѝ пролетта. Разтваряха се ябълкови цветове, стичаха се сълзи от дъжд и оживяваха птици. Докато не я превърна във вибрираща от безпокойство струна, в стенеща музика, в красив дисонанс, където несъвпаденията между сърцето, желанията и страстта пламваха и угасваха, пламваха и угасваха, като една изначална несигурност, като простен грях.

Безпокойството ѝ обаче растеше, тъй както растеше и любовта му към нея. Тя помнеше златните клетки на други любови, когато виеше от болка зад решетките на чувствата си, които искаше да прогони, за да не я направят зависима. Мразеше любовта, а него съжаляваше за тази му слабост. 

На третата нощ излезе сама, почти бягайки от него, прекоси поляната пред вилата боса, достигна синора с шипковите храсти, бързаше, ризата ѝ се оплете в тръните им, раздра се, от нея се вееха тънки ивици и стърчаха конци, косата ѝ се разроши от вечерния вятър, беше поруменяла от нестихващо възмущение към собствената си слабост. Такава стигна гората и се гмурна в нея като в лоно на спасението, подхлъзна се на някакъв мъх, още бързаше, но постепенно осъзна, че вече е защитена от гъстото решето на дърветата и потъна в тъмнината като в свое спасение. Намери потока и коленичи на брега му, свали венчето от главата си, клетото беше съвсем посърнало от лудешкия ѝ бяг, пусна го във водата и притихна.

Зад нея нещо изшумоля, после още веднъж, после усети топлина, която дишаше точно между лопатките на гърба ѝ, обърна се и почти се докосна до меката муцуна на прекрасен кон. Беше вързан за дървото, през цялото време е бил там, помисли си тя. Изумително животно – тихо и силно, излъчваше едновременно непокорство и благост. Тя се изправи, погали го, ръката ѝ се стопли от тялото му, нещо му шепнеше. Между дърветата по-нататък видя да проблясва огън. Приближи се, пламъчетата осветяваха тясно овално пространство, до огъня седеше мъж. Съвсем сам, замислен над искрите. Коленичи от другата страна на тази малка горска клада и го погледна. В погледа му нямаше удивление, когато вдигна очи и я погледна. Сякаш беше все едно дали тя е там, или я няма – самотата беше неприкосновената му шир.

И историята продължава...