Любов и други бедствия

Мълчана вода за самодиви

История за магията и живота

Мълчана вода за самодиви

Снимка: Pexels

В нощта срещу Йордановден (Богоявление – пети срещу шести януари) се изпълнява една древна сбъдваща магия, която нашите баби и прабаби са владеели. Наричали са тази нощ „нощта срещу Водици” – голям български празник, свързан с живителната сила на водата и способността ѝ да помни и пречиства.

Магията на Мълчаната вода е прастара. Казват, че води началото си още преди Христа. На пети януари, по здрачаване, в метален съд навън се изнася вода, съдът се държи с две ръце и наричащият казва името си на водата и откъде е. Не се нарича за други хора, защото тогава магията не действа. След това съдът се оставя под звездите, за да се пречисти водата и да се "измълчи". Малко преди полунощ отново се излиза при водата. Съдът се взема пак с две ръце и на водата се шепне желанието. Наричащият си представя желанието си, поглежда във водата и се опитва да го види като отражение в нея. Накрая се изричат думите: „Нека реченото ми да бъде сторено!”. След това съдът се покрива с бяла кърпа и се оставя да нощува навън.

На сутринта с тази вода се измиват очите и се пие от нея. Изрича се благодарност към водата и се прибира вкъщи. Може да се пие или да се поръси с нея навсякъде в дома.

Много легенди са останали в българския фолклор за магичната сила на водата. Но аз ще ви разкажа една различна история, моя истинска, в която желанието да намериш любовта се сбъдва с Мълчана вода, а след това друга вода изличава следите на магията. Както се очаква от живота, за разлика от приказките, магиите понякога се объркват. И така…

Това е неразказ. Или неистория. Или неизмислица. Или нелегенда. Може би е пролет, а може би не. Но каквото и да е, във вилата му ухаеше на сушени манатарки, билки и бои. Аромати, които с времето бяха попили в дървените греди, в протритите от времето телешки кожи по каменния под, бяха пропълзели във фенерите с разтечени свещи и дървените стативи за рисуване.

И в него. На такива места съществуват хора, които нямат мяра за времето и парите – безобразно свободни, необуздани, но безкрайно хармонични.

И тя пристъпи вътре, въпреки нелюбовта си към него. Прекрачи прага му, за да се опита отново да се осмели на любов.

Тези дни и нощи бяха разточителни и трептящи. И той връзваше ръцете ѝ и рисуваше по тялото ѝ пролетта. Разтваряха се ябълкови цветове, стичаха се сълзи от дъжд и оживяваха птици. Докато не я превърна във вибрираща от безпокойство струна, в стенеща музика, в красив дисонанс, където несъвпаденията между сърцето, желанията и страстта пламваха и угасваха, пламваха и угасваха, като една изначална несигурност, като простен грях.

Безпокойството ѝ обаче растеше, тъй както растеше и любовта му към нея. Тя помнеше златните клетки на други любови, когато виеше от болка зад решетките на чувствата си, които искаше да прогони, за да не я направят зависима. Мразеше любовта, а него съжаляваше за тази му слабост. 

На третата нощ излезе сама, почти бягайки от него, прекоси поляната пред вилата боса, достигна синора с шипковите храсти, бързаше, ризата ѝ се оплете в тръните им, раздра се, от нея се вееха тънки ивици и стърчаха конци, косата ѝ се разроши от вечерния вятър, беше поруменяла от нестихващо възмущение към собствената си слабост. Такава стигна гората и се гмурна в нея като в лоно на спасението, подхлъзна се на някакъв мъх, още бързаше, но постепенно осъзна, че вече е защитена от гъстото решето на дърветата и потъна в тъмнината като в свое спасение. Намери потока и коленичи на брега му, свали венчето от главата си, клетото беше съвсем посърнало от лудешкия ѝ бяг, пусна го във водата и притихна.

Зад нея нещо изшумоля, после още веднъж, после усети топлина, която дишаше точно между лопатките на гърба ѝ, обърна се и почти се докосна до меката муцуна на прекрасен кон. Беше вързан за дървото, през цялото време е бил там, помисли си тя. Изумително животно – тихо и силно, излъчваше едновременно непокорство и благост. Тя се изправи, погали го, ръката ѝ се стопли от тялото му, нещо му шепнеше. Между дърветата по-нататък видя да проблясва огън. Приближи се, пламъчетата осветяваха тясно овално пространство, до огъня седеше мъж. Съвсем сам, замислен над искрите. Коленичи от другата страна на тази малка горска клада и го погледна. В погледа му нямаше удивление, когато вдигна очи и я погледна. Сякаш беше все едно дали тя е там, или я няма – самотата беше неприкосновената му шир.

И историята продължава...


Очите му имаха цвят на горчив шоколад, прииска ѝ се да се превърне в мляко и да разтвори топлината им в себе си, да ѝ загорчи, после да ѝ стане сладко, да си опари устните от тази дълбока чаша, пълна с нагорещена страст, огънят издухваше тънки искри към небето и ѝ стана непосилно топло, необмислено уютно, говореха цели часове с очи, тя виждаше в неговите безчет жени и пристанища, убежища и бягства и накрая тънко смирение, край на пътя, покорство и две тъмнокоси жени, заседнали в зениците му като отбранителни въглени, които той беше готов да запрати срещу всяка любов, за да я изпепели в себе си и да я разпилее по вятъра.

Свободата в нея утихна, смали се и тя почувства, че потъва в тези шоколадови очи, че е готова да изгори, да вземе въглените в ръце и да ги изхвърли от него, нищо, че щяха да ѝ останат кървави белези по дланите. Раздраната ѝ риза отваряше ивици голота от тялото ѝ, огънят се промъкваше през тях и крадеше от хладната ѝ плът цели парчета, докато очите му пълзяха по нея и в нея, докато косата ѝ се разливаше над оголените ѝ рамене и рисуваше светли драски на фона на нощта.

Утрото с цвят на вишни се разтвори в небето над дърветата, после изсветля и покри гората и поляните с кремаво безразлично.

Тя забърза обратно към вилата, господи, защо отново тичаше, задъхана, стигна до поляната, свали разкъсаната си риза и легна в мократа утринна трева, за да охлади нощните си недоразумения.

Плътта ѝ беше гореща, бедрата ѝ, ръцете, гърдите настръхваха от росата, къпеше се в нея като след вкусен грях. Почувства между бедрата си устни, отвори очи и видя черната коса на художника, целуваше я нежно, облизваше росата от тялото ѝ, не питаше нищо, мълчеше и се покоряваше пред тази голота като пред мраморна статуя, която не излъчва нищо друго освен студена хубост.

В нея растеше гняв, не искаше да я обича така безропотно, мразеше го за това покорно благоговение, удари го, после още веднъж, той мислеше, че това е игра и отвърна със същото, но с повече нежност, тя крещеше, че го мрази, че не го желае, а той я любеше на тревата, докато тялото ѝ не премаля от тази сластолюбива борба и не се предаде в прегръдките му, безмълвна и безпомощна.

Събуди се по пладне и още лежеше на тревата, цялата изтръпнала от тази жестока похотлива игра, загърна се в остатъците от ризата си и влезе във вилата. Нямаше никого, но чувстваше, че някой е там, някой, който ще ѝ помогне да избяга от себе си, ще отнесе ръждивите спомени, ще изчисти душата ѝ от чувства. На прага стоеше Съдията. Не разбра как се бе промъкнал зад нея. Вече знаеше, но се противеше, не, нямаше да подпише, нямаше, щеше да продължи да живее като себе си, защитена в своето упорито студено езичество, нямаше да живее истории за любов с неочакван край.

Любовта е присъда, която подписваме, без да сме прочели какво е наказанието. Тя го знаеше, отивай си, махай се, каза му, изчезни от живота ми с твоята досадна любов, ти не си съдия, ти си палач, душорез, сърцеубиец. Съдията не отстъпваше, тя се терзаеше, колебаеше, обичаше и разлюбваше за секунди и стотици пъти онзи безмълвен мъж с шоколадовите очи, и пак го обикваше, и пак го разлюбваше, докато не се изтощи напълно, докато от сърцето ѝ не се стече тънка струйка кръв и не напълни цялото ѝ същество, давеше се в кръвта си, кладенци в нея се пълнеха и преливаха от кървава ласка, не, не можеше повече така, щеше да се удави, да изчезне, да стане като всички останали –беззащитно влюбена, оглупяла, изгубена, пропиляна.

Кога беше дошла вечерта, не знаеше, днес не разбираше времето и вървежа на слънцето, беше ѝ все едно, затича към гората, мракът се сгъстяваше като траурна мантия около нея, спускаше се нощта на нестихващите щурци, трябваше да се излекува, да се изчисти, да прогледне отново.

Горският поток бавно се стелеше покрай нея, цял от тъмно лунно сребро и събираше духовете на мрака в кротък монотонен ромон, търкаляше прозирните им образи край камъните и продължаваше някъде към безкрая. Тя нагази в гънките му, потръпна от ледената вода, дрехата ѝ се намокри, но тя стоеше и молеше наум да се раздели със сърцето си, да изостави мислите си в течението му, молеше го като дива лунатичка, разплискваше около себе си вода с бясна страст, викаше и проклинаше от безпомощност, докато той не откликна на яростта ѝ.

– Отричаш ли се от любовта? – попита я.

– Отричам се!

– Отричаш ли се от любовта?

Отричам се!

– Отричаш ли се от любовта?

– Отричам се!

Водите му стихнаха и бурята в нея се утаи. Магията бе проработила. Тя отново беше свободна. След това си тръгна. Обичана, но без да дари любов. Така живеят самодивите. Така танцуват танца на живота си. И не бива да ги поглеждаш в очите, защото ще изгориш, а те ще измагьосат за теб забрава.

 

"Неделя", Дамян Дамянов