Моето неслучено заминаване

Това може би е четвъртият път, който започвам да пиша на тази тема. Моето неслучено емигрантство. Моето случено оставане в родината. В Родината.

Всички заминаха и всички заминават. Аз постоянно никъде не заминавам. Стоя. Чудя се защо, но:
Си казвам, че камъкът си тежи на мястото.
Вярвам, че въпреки че тук хора не останаха, там шансът да срещна познати на улицата, така, случайно, е още по-малък.
Се залъгвам, че е по-добре да си първи на село, отколкото втори в Рим.

И други подобни глупости.

Но аз не е да не знам как е там. Повече от половината мои приятелки избраха да живеят не-тук, най-общо казано. Знам каква е цената, която платиха. За уредения живот, чистите улици, космополитността или провинциалността, всяка - според желанието си. Самота, отчуждение, тъпа болка в корема, която за удобство наричаме носталгия. Но после това минава.

Аз тези неща не искам да ги преживявам. Аз си стоя. Цената? Самота и отчуждение - да, със сигурност. Тъпата болка обаче идва от другаде – от липсата на перспектива. И задушаващата прегръдка на абсолютната вяра, че нещата няма да се оправят. 

Приятелките си идват понякога. Годината ми е разграфена и разпределена. В най-добрия случай си идват два пъти – лятно посещение и зимно посещение. В другото време – срещи в скайп, мейли на латиница, разговори във вайб, лайквания във фейсбук – общуването ни се сгъстява и концентрира все повече -  я се опитай да си разкажеш живота в един мейл! За да издържиш на тази емоция под налягане, трябва да си в по-особено състояние или поне да имаш чаша вино под ръка… най-малко.

Мисля за тях. Опитвам се да си представя живота им там – как вървят по улиците на Париж и Ню Йорк, но не с туристически обувки, а по токчета. Как живеят в хубави квартали или малки китни селца, как ходят на работа, как са Там… Понякога си мисля как те мислят за нас, тук и тогава ми става много тясно, дори малко провинциално такова…

Да, трудно им е там, но накрая се свиква. И идва почти непоносимият за мен момент, в който всяка от тях казва: вече не мога да си представя да живея в България. Тогава тази част от мен, която е почнала да си събира багажа с новината за тяхното заминаване, окончателно си отива.

Аз оставам. Когато е пролет, и София става зелена и росна, знам защо съм тук. Когато е празник, и се събираме със семействата си, знам защо съм тук. Когато се обадя на майка ми да гледа детето, за да отида на кино, знам защо съм тук. Когато пътувам из България и попадна в някое красиво и ужасно наше кътче, знам. Когато отида на купон с приятели, знам.

Знам защо съм тук. Поне за малко.